Home Мнение Автобиографичната повест на Булгаков “Морфин” оживя на сцената – интервю с Петър Петров

Автобиографичната повест на Булгаков “Морфин” оживя на сцената – интервю с Петър Петров

Автобиографичната повест на Булгаков “Морфин” оживя на сцената – интервю с Петър Петров
Петър-Петров-Перо, снимка: Yalta art room

На 25 февруари в Yalta art room се състоя премиерата на моноспектакъла “Мофрин” по едноименната повест на Михаил Булгаков. Режисьор на спектакъла е Кристина Беломорска, а в главната роля на доктор Поляков се превъплъти актьора Петър Петров-Перо.

Ъндърграунд пространството се напълни със зрители, които не останаха равнодушни. От тъмнината бавно изплува декор от друго време – болнично легло, бюро, медицински скелет, облечен в бяла болнична престилка. Атмосферата сама по себе си ни прехвърля в съвсем различна действителност, която бързо завладява съзнанието. Появява се и самият Поляков, за да разкаже за себе си и взаимодействието с този опасен алкалоид – морфина. Като всеки човек, преминаващ труден период или изпитващ силна физическа болка, докторът търси облекчение и решение на проблема. Намира го случайно с инжекция морфин. В началото съвсем безобиден, алкалоидът, носещ името на древногръцкия бог на сънищата Морфей, носи душевен комфорт, успокоява нервната система, носи усещане за екстаз и облекчава болката – точно това, което търси Поляков. Освен това морфинът го прави страшно работоспособен, което е добре дошло за всеки лекар. Но това е само началото.

Морфин – плакат, снимка: Yalta art room

Постепенно употребата на морфин води до неизбежна зависимост, а дозите все повече се увеличават и зачестяват, докато Поляков достига до крайност и разпад на личността, от която има само един изход. Но докато е под хипнотично въздействие, той вижда красиви сънища, бленувани светове, светлина в края на тунела, красивата си възлюбена, божественото начало… Благоевградският актьор Петър Петров се опитва да предаде това усещане от ефекта на морфина и на нас, които сме в залата. Но как се описва, как се изживява едно крайно усещане като това? Трудно е, затова и на моменти емоцията в играта му не ми достига, имам нужда от още доказателства, че той е обладан от морфина, че той наистина е в екстаз и че наистина страда, когато въздействието отмине. Да бъдеш актьор вероятно значи за момент да замениш психиката си с тази на образа, който пресъздаваш, за да може публиката да види него, а не лицето на актьора.

Кристина Беломорска, снимка: Yalta art room

И все пак, след фаталния изстрел… публиката (сред която имаше много приятели и познати на целия екип) стана на крака и три пъти върна актьора на сцената с ръкопляскания. Специална похвала заслужава музикалното оформление на Давид Кокочев, което идеално илюстрира случващото се в сюжета и засили ефекта от действията. Много точно, много подходящо избрано озвучаване, едва ли би могло да има друга музика, която по-добре да пасне на спектакъла. Чудесна е и сценографията на Сияна Драганинска, която изключително добре използва малкото пространство на сцената, за да разположи всичко необходимо, без да добавя нищо излишно. Реквизитът беше добре обигран от Перо, а визуалните ефекти на графичния дизайнер Асен Танев дадоха идеалния завършек на цялостната постановка.

Михаил Булгаков пише автобиографичната повест през 1917 г. Перото му е така силно, защото срещата с морфина е лично преживяна. Днес, повече от 100 години след написването му, текстът звучи все така актуално и идеално се вписва в контекста на сегашния зависим от какво ли не свят. Пандемията от Ковид-19 повлия силно на психиката на милиони хора по света и не малко от тях потърсиха спасения в различни опиати, стигайки до зависимости. В тази връзка, спектакълът идва тъкмо навреме, за да се огледаме и да видим, че и други страшни последици идват от изолацията и непрекъснатото живеене в страх за собствения живот.

Спектакълът беше последван от коктейл, в който близки и приятели поздравиха актьора, режисьора и целия екип.

Ето какво сподели актьорът Петър Петров за спектакъла.

Как се роди идеята за този спектакъл? Защо решихте да посегнете тъкмо към това произведение на Булгаков? Вие също участвате в адаптацията на текста за сцена.

Преди малко повече от година, Димитър Илиев, с когото направихме „Сладка Смърт“ в т-р Възраждане, ми изпрати текста и каза да го прегледам, и да му кажа какво мисля. Още с първия прочит в главата ми се роди идеята за моноспектакъла. Впоследствие направих примерна драматизация, но се наложи да оставя текста настрана. Появиха се други неща на хоризонта и съвсем забравих за Булгаков. Няколко месеца по-късно, идеята „сама дойде да напомни за себе си“ – както се казва и в самия текст. Изпратих повестта на Кристина – режисьора на спектакъла –  и тя, подобно на мен, беше силно впечатлена.
Решението да се занимаем с Булгаковия „Морфин“ и да вдъхнем в него живот на сцената дойде неимоверно от контекста на времето, в което живеем сега. Самоизолацията, липсата на общуване, липсата на любов и отчуждението, търсене на заместител на реалността.

Как се подготвяхте за ролята, така че да усетите чувството от ефекта на морфина, за да го предадете и на публиката?

Авторът много добре го е описал в записките на персонажа. Целият разказ е вдъхновен от личните преживявания на Булгаков и собствената му зависимост към морфин, така че беше достатъчно да се доверя на текста. Останалото е да си фантазия. Също така разчитах на  референции от филми като „Страх и отвращение в Лас Вегас“; „Баскетболни дневници“; „Реквием за една мечта“; „Еуфория“ и др.

С какви трудности и предизвикателства се сблъскахте в процеса на работа?

С какво ли не! От една страна, реализирането на независим проект носи със себе си огромна отговорност, допълнителни ангажименти, които отиват далеч отвъд актьорската работа. Дори самото драматизиране на текста беше сериозно предизвикателство. Наистина е много трудно да превърнеш биографично-повествователен текст, изграден от хронологични записки в действен драматургичен текст. Мултимедиите, които сме вкарали в спектакъла, изискваха много време и опити. Да не забравяме и аурата на Булгаков, която носят неговите текстове. И все пак, значимите неща изискват много усилия, постоянство и последователност в работата.

Повестта е писана преди повече от 100 години, а звучи актуално и днес, имайки предвид пандемията от Ковид-19 и пагубното ѝ влияние върху психиката на милиони  хора по цял свят. Със сигурност много хора са се обърнали към някакъв вид опият, за да се справят със страха от разболяване и смърт. Виждате ли тази връзка и имахте ли го предвид, когато започвахте работа по спектакъла?

Абсолютно. Човекът е социален организъм и има нужда от комуникация и общение с останалите индивиди. Липсата на любов, разбиране, социалната изолация и зависимостта са основните теми в текста на Булгаков. Звучи познато нали?  Последствията от пандемията допринесоха за принудителното отчуждаване на човека от социума и го принудиха да търси алтернативи на реалността, които се намират най-лесно в опиатите. Още по-болезнен е начинът, по който обществото се „бори“ със зависимостта. Хората със зависимости, какъвто е и човекът на Булгаков, не са просто едни лекомислени и безотговорни хора, а напротив, изключително крехки, емоционални и раними същества, които не могат да понесат сивотата и цинизма на ежедневието.

Какво послание искате да предадете на публиката?

Не се стремим да кажем нещо конкретно. По-скоро ни се иска да повдигнем въпроси в зрителите. Такава е и работата на театъра, не да дава отговори, а да провокира към размисъл и да поставя под съмнение всичко, което мислим, че знаем по съответния проблем.

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here