Home Детски кът Бащата на „Винету“ Карл Май е писал и за България

Бащата на „Винету“ Карл Май е писал и за България

Бащата на „Винету“ Карл Май е писал и за България
Карл Май, Винету

Карл Май е роден на днешния ден преди 180 години в Ърнщал, кралство Саксония. Израства в много бедно семейство и е петият сред 14 братя и сестри. Поради нищетата, в която живее и системното недохранване, Карл Май има проблеми със зрението през по-голямата част от детството си.

Става известен с историите си за индианци, като най-известните му герои са “Винету” и “Поразяващата ръка”.

Автор е на над 80 тома произведения, преведени на над 40 езика, а тиражът им надхвърля 200 милиона екземпляра.

Много от историите си пише без изобщо да е стъпвал на местата, за които разказва. Прави проучванията по въпросните земи едва в края на живота си.

Карл Май описва и България в романа си „През дебрите на Балкана”. Героят му Кара бен Немзи попада в Мелник и неговите приключения се развиват на фона на тежкия живот на поробеното българско население.

Из „През дебрите на Балкана”:

Щом излязохме от Мелник, ни обгърна тъмна нощ, въпреки това обаче успяхме да забележим, че се движим по утъпкан път. Пред нас беше Струма, която от Мелник се спуска на юг към плодородната равнина на Серес. Яздехме по непознати места. Знаех само, че трябва да се движим към Остромджа, наричащо се също и Струмица, по името на реката, на която бе разположено. Може би трябваше да поемем в посока към Петрич, но предполагах, че ще се досетят, че сме тръгнали натам, и щяха да ни преследват. Затова след известно време се насочих под прав ъгъл на север.

— Накъде, сихди? — попита Халеф. — Отклоняваш се от пътя!

— С основание. Внимавайте. Отивам да потърся пътека или път, на север към реката, в посоката, която следвахме досега. Искам да заблудя преследвачите ни.

— Тогава трябва да внимаваме, много е тъмно. Намирахме се в нещо като неразорана нива. Скоро забелязах, че отново излизаме на някакъв път. Вляво чух скърцащите колела на тежка волска каруца. Поехме в тази посока. Не след дълго настигнахме каруцата. Теглеха я два големи бивола, а отпред крачеше коларят. В средата на извития дъгообразно хомот беше окачен фенер.

— Накъде си тръгнал? — попитах аз коларя.

— За Лебница — отвърна той, сочейки с ръка напред.

Вече се ориентирах. Значи този път водеше към Лебница, разположена на едноименната, вливаща се в Струма рекичка.

— А вие накъде?

— Към Микрова.

— Тогава внимавайте. Пътят е лош. Мелничар ли си?

— Лека нощ! — казах аз, без да отговоря на въпроса му. Имаше основание да ми зададе такъв въпрос. На светлината на фенера беше забелязал, че двамата с Халеф изглеждахме така, сякаш бяхме извадени от брашнен чувал. Не ни беше останало време да се изчистим от прахоляка. Макар че не искахме да си съсипваме дрехите, трябваше да потърпим до сутринта.

След известно време пред нас чух тропот на копита. Настигнахме самотен конник, който учтиво ни поздрави. Той се осведоми:

— И вие ли идвате от Мелник? Отговорих утвърдително.

— Аз отивам в Лебница, а вие?

— Също — отвърнах аз.

— Това е добре. Иначе лодкарят няма да ме прехвърли от другата страна. Няма да иска да направи това за един-единствен човек в този късен час. Но щом и вие ще минавате отвъд, ще се съгласи, защото ще спечели повече. Мога ли да яздя с вас?

— Да, щом ти харесва.

Всъщност предложението му не ми харесваше особено, но тъй като можеше да ни служи за водач, не отхвърлих желанието му.

Изобщо не знаех за сала.

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here