Home Главен герой Дъщерята на Воев Димитра: „Днес нямаме герои, защото нямаме каузи и сме разединени!“

Дъщерята на Воев Димитра: „Днес нямаме герои, защото нямаме каузи и сме разединени!“

Дъщерята на Воев Димитра: „Днес нямаме герои, защото нямаме каузи и сме разединени!“
Нова генерация, снимка: Нели Недева-Воева

Ден след премиерата на незабравимия документален филм за Димитър Воев, която се проведе пред пълната с фенове на музиканта и поет зала на кино Люмиер в рамките на София Филм Фест по-малката му дъщеря Димитра Воева отговаря на въпросите на Искра Ангелова.

Димитра Воева, снимка личен профил във Facebook

Филмът „Воев“ е седемгодишният труд на режисьорката Биляна Кирилова, по сценарий на Биляна Кирилова, Неда Миланова, Валерия Стойкова, с оператора Теодор Фичев, озвучен от музиката на Нова Генерация, Кале, Воцек и Чугра, монтажист е Емил Граничаров, саунд дизайнът е на Емилиан Гацов-Елби, а гласът зад кадър – на Иван Москов. Продуцент е Валерия Стойкова, а продукцията е на MatchPoint Productions. Филмът е реализиран с подкрепата на Столична община по програма “Култура“, Национален фонд „Култура“ и Фондацията на Петър Миланов “Димитър Воев – Нова Генерация“. 

Филмът разказва за живота и творчеството на Димитър Воев – музикант, поет и артист, един от най-емблематичните представители на неформалната културна вълна в България от края на 80-те и началото на 90-те години. Музиката и дълбоките му поетични метафори отразяват „бунта на младите“ по времето на соцреализма, описват стремежа към свобода и себеизразяване на цяло едно поколение и продължават да живеят чрез своята непреходност и до днес.

Воев, филмът

Искра Ангелова: Миналата седмица дойде новината, че една от любимите ни алеи от нашето детство в Борисова градина ще носи името на баща ти. Колко трудно беше да се постигне това и защо го направихте?

Димитра Воева: Направихме го, защото баща ми заслужава това като един от най-ярките представители на алтернативната култура в столицата. Целият процес отне около една година. За нас не беше трудно по две причини – на първо място идеята срещна широка обществена и институционална подкрепа. Освен това Николай Ценков, който инициира всичко, ни оказа голяма помощ за осъществяването на идеята в чисто административен план.

Можеш ли да ми цитираш някое стихотворение на баща ти, мисъл, които си повтаряш напоследък?

Ще цитирам едно писмо, написано в отговор до негов почитател, който му споделя колко неразбран се чувства: „Всеки открива нещата сам за себе си. Всеки от нас ще открие тези явления, които са предназначени за него. Така както ученикът намира своя учител, когато стане достоен. Какво означава десет души да мислят като теб? Това означава ли, че ти си по-уверен и по-прав?… Вярвай в това, което си, и го предизвиквай да се разкрие.“

Защото всички казват, че е бил човек, изпреварил много времето си. Бунтар, смел революционер, явно герой. Липсват ли ти героите днес? Защо нямаме герои?

Очевидно ни липсват големи герои и поради това постоянно сме обърнати назад към миналото, където можем да посочим много примери.

Нямаме герои, защото нямаме каузи и сме прекалено разединени. Вижте какво се случва по всяка една тема, която се появи в публичното пространство – веднага се разделяме на две групи с противоположни мнения. Липсва ни голяма идея и герои, които да се борят за нея.

Друга причина, която допринася за това, е че все по-трудно зачитаме авторитетите. Социалните мрежи ни създават фалшива представа, че всеки може да разбира от всичко, всеки може да пише поезия, да разбира от медицина и да има талант за каквото реши – как тогава да признаем с лекота, че някой е по-достоен от нас и заслужава нашето уважение?

Точно така мисля и аз. Сякаш свикнахме с образа на конформиста, даже привикнахме с образа на талантливия и изключителен предател, който е решил да дари душата си на дявола. Но „дяволът“ днес има много лица, като мъгла е – преди, по времето на баща ти, по соца и в неговия кратък живот поне беше ясно кой лъже и кой казва истината. Какво според теб го е държало изправен?

Не знам дали и тогава е било ясно. Баща ми е казвал, че дяволът не изглежда страшен, няма рога, облечен е в костюм и носи дипломатическо куфарче…

Той е вярвал, че с това, което прави, може да „просвещава“, да допринася за подобряването на ситуацията в страната и е бил истински отдаден. Увереността в каузата е това, което те държи изправен, въпреки трудностите, въпреки че „по радиото и телевизията не те пускат“.

Воев и по-голямата му дъщеря, снимка: Нели Недева-Воева

Би ли го описала? Била ли си родена, когато е починал?

Аз съм по-малката от двете му дъщери и съм родена 5 месеца след смъртта му. Представата за баща ми е изградена изцяло от това, което са ми разказвали близките му хора – специална личност. От една страна фина, аристократична, чувствителна, а от друга – непримирима, откровена, бунтуваща се срещу несправедливостта.

Тогава, за да излезеш на концерт като онзи, прочутия на Кале и да ти спрат микрофоните, защото музиката и текстовете ти са прекалено прозападни и противоречат на партийната линия е било голям риск. Всъщност кое е най-отвратителното, което му е причинила тогавашната машина за натиск?

Цялостното отношение към „неформалите“ е било обезкуражаващо. Пускат те да се изявяваш, но само донякъде, регулирано. Както той казва, те са едно поколение, “обречено на сивоч, тъпота и дезинформация”. Това е и причината за силната емигрантска вълна. Неговите приятели и цялата „кравайска“ общност се втурват на Запад като омагьосани. Най-тежкият удар за него е това, че остава тук без група, с която да свири.

Нова генерация , снимка: Нели Недева-Воева

Той е сред малцината, които можем да назовем „дисиденти“ с ръка на сърце – как мислиш би се чувствал той днес? Как се чувстваш ти днес?

Мисля си, че щеше да се чувства по същия начин и дори малко разочарован, че „очаквахме промяна, а промяна не дойде“. Разбира се в политически и икономически план има промяна, но по-свободни ли сме да кажем това, което мислим? Да, няма формална цензура, но има конформизъм, а напоследък все по-чести примери и за т.нар. „cancel култура“. Имаме неограничен достъп до информация и литература, но на практика четем ли повече и по-добре информирани ли сме?

Усещала ли си се като емигрант в собствената си страна? Защо?

Не, никога не съм се чувствала така. Не съм възпитана по този начин. Има много неща, които не ми харесват и ме карат да се възмущавам, но мисля, че те са общи както тук, така и на други места по света. Имаме своите проблеми, но от нас зависи да променим средата, в която живеем. Оптимизмът ми идва и от това, че познавам много талантливи млади хора, които са избрали да останат тук.

Доколкото знам, се занимаваш с политология – минавало ли ти е през ум да го правиш някъде, където се спазват законите, а бабите и дядовците не ровят по кофите, докато мутрите прелетяват със скъпите си джипове покрай тях и край унизените поети, музиканти и актьори – на място, където честните, моралните и принципните можещи и знаещи хора са на почит?

Никога не съм си представяла да живея на друго място. Баща ми е живял в по-трудно време тук и не е искал да емигрира, въпреки че голяма част от приятелите и колегите му са го направили.

Въпреки това нещата, които споменавате са основателни. Иска ми се да виждам повече уважение и към по-възрастните хора, и към хората на изкуството. Дразни ме това възприятие, че за да си успешен, трябва да изкарваш много пари. Успешният човек за мен е този, който се занимава с това, което обича, съчетава таланта с усилията и успява да допринесе дори и с малко за подобряване на живота ни в общността.

Нова генерация , снимка: Нели Недева-Воева

Много от досега усещащите се като литературни и почти фикционални в нашето съзнание образи – Испанският грип, Чумата, световните войни… се повтарят под някаква форма днес. Довчера мислехме, че отново живеем в режим, съдейки по липсата на свобода на словото и по начина, по който посредствените и нищо несвършили хора заеха важните места в света ни в България, аз лично бях жертва на цензурата – на същата онази, която е покосявала хора като баща ти преди 1989… Защо според теб всичко се повтаря… отново и отново? И защо човечеството не научава уроците?

По отношение на бедствията наистина има някаква закономерност. Не мисля, че е случайно, те идват, за да ни напомнят да не се самозабравяме. Посредствеността, за която говорите, е някак свързана с това. Мисля, че талантливите хора са много по-склонни на самокритика. Посредствените – точно обратното, те по-често се надценяват и се самозабравят. Може би и в това донякъде се корени невъзможността ни като общество да помним уроците от миналото. Защото живеем с погрешната представа, че ние сме много по-добри, по-умни и по-възвишени от предишните поколения и поради това няма как да ни се случи да допуснем същите грешки.

Днес живеем на прага на световна война. И въпреки това всеки ден ставаме, закусваме, смеем се, плачем, ядосваме се за глупости… Какво е това удивително свойство на човека да оцелява при всякакви обстоятелства? Тази война е толкова огромна, необятна тема. Докога хората ще продължават да се водят от алчност, от егоизъм, от воля за власт? Как мислиш? Какво ли би казал/направил баща ти?

За съжаление мисля, че това е заложено в природата на човека. Просто ние в Европа живеехме с усещането, че войната е невъзможна в 21-ви век или поне, че това се случва далеч от нас, при хора от други религии и цивилизации. Войната в Украйна ни събуди от този сън и ни показа, че реалността е много по-жестока. Дано ни накара да се замислим за това, че мирът не е даденост и трябва да полагаме грижи, за да го съхраним. Също както и животът. Не трябва да живеем с усещането и надменността, че сме безсмъртни и държим съдбата си в ръце. Ужасът на войната дойде, за да ни го припомни.

А баща ми вече го е казал: „Пиратски век, осеян със злини. Аз искам мир и нови бъднини“.

Аз лично се чувствам съкрушена и виновна – че с нищо не мога да помогна на милионите бежанци от Украйна, преди това – от Сирия, от Афганистан… Истински се възхищавам на хората с толкова големи сърца, които приемат бежанци в домовете си…

А може би това са героите, за които говорихме преди малко. Виждате ли – има повод за оптимизъм.

Онзи ден беше премиерата на филма „Воев“ – покани нашите читатели да го гледат, моля, с твои думи?

Вчера беше премиерата на филма “Воев”, който ни разказва за живота му като творец, но също и като приятел, син, съпруг. Ще бъде излъчен и на 2-ри април в Дома на киното, но билетите се разпродадени. Предстои прожекция в Пловдив на 22-ри март и във Варна на 26-ти март. 

Мисля, че филмът ще се хареса на всички, които обичат Димитър Воев, изкуството, или просто искат да научат повече за личност, символ на бунта на едно поколение.

„Воев“, снимка: Impressio.dir.bg

Снимките са от архива на мама. Тя какво прави сега?

Работи, помага за отглеждането на внука си – синът на сестра ми Магдалена. Паралелно с това се занимава и с каузата, на която е била отдадена винаги – наследството на Воев да бъде съхранено и популяризирано.

Васо Гюров носи горд и изправен делото на баща ти, тяхното общо дело нататък. Близки ли сте? Ето той е човек, който остана неопетнен, има и такива хора, и днес ги има.

Баща ми е държал много на приятелите си, както и те на него. Васо винаги говори за баща ми с огромно уважение и почит. Това важи и за останалите му близки приятели, които и до днес са отдадени на каузата. Въпреки че сега не се виждаме толкова често, за мен Васо е близък семеен приятел. Иначе като деца често прекарвахме летните ваканции заедно на морето с големи компании, в които той винаги присъстваше.

Много е странно, че толкова години по-късно музиката на Нова генерация, както и текстовете на баща ти са още толкова популярни. Защо, според теб?

Хората, които веднъж са се докоснали до Нова генерация, остават завинаги свързани с нея, защото тя въздейства, провокира разбиранията ти, кара те да преосмислиш действителността. Това не е просто музика, която да си пуснеш за забавление (въпреки че песните са весели). Нова генерация е философия и начин на живот.

Кое е любимото ти негово стихотворение? Можеш ли да го напишеш тук?

Имам едно любимо стихотворение от неиздаваните текстове, които наскоро публикувахме в книгата “Непрочетено” (Изд. Парадокс):

Хартрайдер

Аз и Хартрайдер

стоим…

Тук на брега, между нас

свършват зоните.

Губят се правите линии.

А пясъкът в крачолите ни

                                   мърка.

Ние ще забавим

ритъма на сърцата си.

Ще забравим миналото си.

За да останем тук.

Между камъни и пясък.

Мълчим и гледаме

встрани от залеза.

Където свършват зоните.

Където е винаги ничие.

И тогава –

разпляскват се вълните

в съзнанието ми

и аз си мисля:

„Никои сме.“

„Виждаш ли голото тяло

на твоята лятна мечта?“ –

шепне ми Хартрайдер.

„Тя се къпе в лагуната.“

„Виждам я“ – отговарям му

и си мисля:

„Никои сме.“

И с пръсти чертая

фигури по пясъка

и чувствам как

сянка от вятър преминава.

„Време е.“ –

казва Хартрайдер.

И аз и той

стигаме до морето,

за да извървим по вълните

                                     пътя,

който води

встрани от залеза.

Там е ничие.

И ние сме никои.

А пясъкът

е част от лагуната.

04.02.1985 г.

Воев, снимка: Нели Недева-Воева
Previous article Филм за проф. Надежда Сейкова по случай 91-ия ѝ рожден ден  
Next article Полският институт организира благотворителен концерт и дарителска акция за Украйна
Искра Ангелова е българска журналистка, актриса, преводачка, продуцентка и писателка. Тя завършва с отличие 22-ра гимназия в София и печели Националната олимпиада по литература, с което е приета в специалност Българска филология в СУ „Климент Охридски“. Междувременно я приемат и в специалността Актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ в класовете на проф. Димитрина Гюрова и Пламен Марков, и на Леон Даниел, Ивайло Христов и Меглена Караламбова, както и в специалността Театрознание. Искра завършва едновременно актьорско майсторство и българска филология. Две години е на щат в Сатиричния театър, играе в няколко представления там, както и в театър „Сълза и смях“, води различни детски и младежки рубрики в БНТ и участва във филми на Студио „Екран“, както и в рубриката „Телевизионен театър“. Прави първите си интервюта като журналист за сп. „Театър“. През пролетта на 1996 г. тя спечелва стипендията Фулбрайт на американското правителство и през 1997 г. заминава, за да учи телевизионна и радио журналистика в университета „Емерсън“ в Бостън, САЩ. Докато следва, Искра се явява на кастинги и играе Нина Заречная в „Portal Theatre“ в Бостън, както и снима в няколко филма. След като завършва магистратурата си и стажува като репортер в местните канали на NBC и ABC News в Бостън, тя се явява на интервю за втори продуцент на сутрешния блок на CBS в Ню Йорк и го печели. Там Искра отразява войната в Косово, прави репортажи за престрелките в училищата, ураганите и др. горещи новини, подготвя интервютата с актьори като Дъстин Хофман, Глен Клоуз и Хю Грант, режисьори като Мартин Скорсезе и музиканти като Уинтън Марсалис и Марая Кери, но големият ѝ пробив е интервюто с беглец от ФБР, по което известното публицистично предаване „60 минути“ на телевизията прави цял епизод. Поради регламента на Фулбрайт, Искра трябва да се върне в България. Тя се явява на интервю още във Fox News в Ню Йорк и така става един от създателите на сутрешния блок на bTV “Тази сутрин“ в България, където е водещ. Между 2002-2005 г. Искра е главен редактор и водещ на сутрешния уикенд блок по Нова телевизия „У нас“. От 2005 до 2019 г. тя е главен редактор, сценарист и водещ на културното токшоу по БНТ „Нощни птици“, където е канила най-изявените, интересни и свободомислещи хора на изкуството у нас, както и световни звезди от ранга на Вим Вендерс, Джон Лоутън, Серджо Кастелито, Маргарет Мацантини, Джон Савидж, Лоренцо Ламас и др. През 2019 г. предаването е спряно с неясни мотиви. Междувременно Искра е автор на няколко документални филма за писателките Лаура Ескивел, Елиф Шафак и Юлия Кръстева, като вторият ѝ филм за Кръстева „Кой се страхува от Юлия Кръстева?“ открива фестивала „Master of Art“ през 2017 г. и е показан в рамките на LIDF – London International Film Festival – в Лондон и Париж. Тя е съосновател на „Общество Айн Ранд“ в България, както и редактор на „Атлас изправи рамене“ на авторката. През последните 2 години Искра работи над онлайн интерактивна енциклопедия „Мамапедия“, която става сайт на годината за 2020 г. според публиката на bgweb.bg. Искра Ангелова е горд носител на наградата на Съюза на българските журналисти за специален принос за 2019 г. Искра е била преподавател по сценична реч на два класа в НАТФИЗ, а през последните години превежда няколко книги и пиеси, в които и играе, като „По-близо“ и „Красиви тела“. Те имат дълъг живот на българска сцена, второто наскоро постигна рекордните 14 години на пълни салони. Откакто е в България, тя снима в няколко американски филмови продукции и играе на сцените на Народен театър „Иван Вазов“, Театър „Българска Армия“, Варненски театър, „Сълза и смях“, Младежки театър „Николай Бинев“, Модерен театър, галерия „Етюд“ и др. Тя става сред най-четените автори на сайта Offnews, а статията ѝ за сп. „Артизанин“ от 2019 г. „Краят на елитите“ има над 500 000 прочитания. През 2020/21 г. тя организира и представя поредица музикално-литературни четения, посветени на големите български поети Лилиев, Явров и Багряна със свои приятели – именити артисти и музиканти.

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here