Искра Ангелова:
Напоследък гледаме с интерес едно ново, много по-смислено и важно реалити – конкурсите за директори на театри. Не помня някога досега да е имало толкова голям обществен интерес към темата. Може би пък на хората им е омръзнало да бъде унищожаван българския театър от политическия елит? През последните години българският театър не беше сред приоритетите на политиците ни и това не е тайна за никого. Може би сега е хубаво да си спомним, че имаме театър на световно ниво и да спрем да го търгуваме като политически инструмент, да го караме зорлем да бъде площаден, халтурест и на всяка цена силно комерсиален, да го унищожаваме изцяло в малките населени места, да го унижаваме чрез смешното и жалко заплащане на професионалните актьори и на всички, които работят зад сцената по осъществяването на театралния продукт, да го лишаваме от възможността да се съпостави с другите театри на международни конкурси и фестивали, да го завладяваме, да го използваме, да го тъпчем…
Имаше конкурс за директор на Народния театър, конкурсът мина, избра се директор, обаче и самият министър на културата каза, че май конкурсът не е легитимен. И сега нещо / някой се опитва да върне всичко в точка А и да се започне отначало. Защо? Каква е тази битка сега? Защо трябва на всички важни места в държавата вечно да стоят едни и същи хора? Няма лошо да има промяна, ти как мислиш?
Филип Аврамов:
Аз съм за! Ако питаш мен, просто явно проблемът е в Министерството на културата, че не го признава и че не е легитимен този избор, според тях. Но нека си проверят нещата и там да помислят. Това не означава обаче, че Народният театър трябва да остане без директор.
И.А.: Какъв искаш ти да бъде Народният театър, националният ни театър?
Филип Аврамов: Искам да бъде такъв театър, в който хората да отиват без никаква принуда, а по желание. В смисъл – и репертоарът да му е различен, да е цветен, да има и драматични сцени, сцени за по-сериозна драматургия… има много сцени в Народния театър. Това му е хубавото. Поне три. Така че в една въпросна вечер може да се съберат 1000 души и да гледат театър. Нещо, което не може да се направи просто ей така, всеки ден, на всяко място.
И.А.: Освен това Народният театър беше наистина най-добрият театър – и като репертоар, и като трупа, и като режисьори, които поставяха там. Някак си той загуби този си блясък през последните години, може би и епидемията помогна?
Филип Аврамов: Загуби този си блясък заради директорски решения, които не се оказаха толкова удачни, колкото си мислеше самият директор. Само още едно ще ти кажа: „Ничия земя“, която беше наградена, за която взеха Икар и Йоско (Шамли, бел. ред.), и също режисьорът Стоян Радев. Една пиеса, която с идването на въпросния господин Мариус Донкин изведнъж беше някак си забравена за 10 месеца. За 10 месеца го изиграхме само веднъж, забележи – през май месец. Това с единственото оправдание, което чух, че аз не съм имал свободни дати, което не е вярно. И когато реших да отида при директора, Йосиф си отиде, и то вече нямаше смисъл да правя каквото и да било. Защото нямаше за какво да моля вече. Що се отнася до Народния театър – мисля си, че това е меко казано гнусна политика. Не мога да ти го обясня. Но фактът е, че 10 месеца бяхме без представление.
И.А.: Същото и с „Хъшове“. „Хъшове“ беше свалено на пълни салони, защо?
Филип Аврамов: „Хъшове“. Имаше и вътрешни проблеми с господин Морфов. Също това помогна за развитието на проблема. Както знаем, там вината е споделена. Но и „Дон Жуан“ да вземеш, не можеш така да говориш в перспектива, да хвърляш някакви изисквания, не за половин хонорар, ами за една трета от хонорара. И да очакваш, как да кажа, това да се случи. Което пак е директорска грешка за мен. Но понеже има война между господин Морфов и господин Донкин, в тази война пострадаха и такива хора, случайни – като мен. Защото бях обявен за „морфовист“, а имам едно представление с господин Морфов, което се казва „Дон Жуан“. Знаех за тези неща и като нарочен за „морфовист“ аз нямам вече право да играя в Народния театър. Не мога да го преценя, но както и да го преценявам – и с господин Валентин Танев сме си говорили – първата работа на Мариус Донкин беше да свали представлението „Лазарица“, последното представление на професор Крикор Азарян. Това му беше първата работа. Пак поради някакви измислени глупости. А това представление беше на петнайсет години вече, с Малин Кръстев. Не виждам причини за всички тези глупави решения. Ако си мислят, че това обаче е добро менажиране, мога да им дам пример, който вече не е между живите, за съжаление: Павел Васев беше най-добрият директор на Народния. Но той имаше грижа към актьора, и разбиране, и мениджърски дух. И наемаше точните хора за точните неща, за точните пиеси. Така се прави. Смятам, че така е редно. Всичко останало е опит да спестим истината, но то като спестиш веднъж, два пъти, три пъти, и на четвъртия път няма да ти се наложи да обясняваш, вече ще си съгласен… А аз не съм. Аз не съм съгласен с тези неща! И никога не съм бил.
И.А.: Добре. Сега да се надяваме, че в крайна сметка все пак този конкурс ще си протече докрай и ще излъчи своя победител. И от тук нататък други съдбини ще очакват Народния театър, така ли?
Филип Аврамов: Ами, дай Боже. Защото иначе – така ако са решили да си остане… Но истината е, че така цяло едно поколение, не знам… Не ми се връзва с предишното ръководство.
И.А.: Трябва да има промяна. Винаги е полезна. Да се надяваме, че ще я видим и в Народния театър. Благодаря ти.
Филип Аврамов: И аз благодаря.