Home Култура Излекува ли духа си Стефан Цвайг, подлагайки се на психоанализа по Фройд?

Излекува ли духа си Стефан Цвайг, подлагайки се на психоанализа по Фройд?

Излекува ли духа си Стефан Цвайг, подлагайки се на психоанализа по Фройд?
Снимка: издателството

От днес по книжарниците излиза интересен труд на популярния немски автор от 20-те години на миналия век Стефан Цвайг. „Зигмунд Фройд. Изцеление чрез духа“. Биографите му разглеждат настоящото есе като вид самоанализа, стъпила върху принципите на психоанализата на Фройд. Но дали тя е била успешна? Знае се, че Стефан Цвайг слага край на живота си заедно с любимата си жена – съпругата Лоте.

Tук публикуваме бележки, любезно написани специално за NewsOne.bg от преводачката на български Жанина Драгостинова:

Жанина Драгостинова, преводачка

„Когато Стефан Цвайг пише „Изцеление чрез духа. Зигмунд Фройд“, той е 50-годишен, което ще рече, че отдавна е оставил зад себе си първите трепети, когато тялото открива насладата от секса.

Зрелият мъж обаче насочва по младежки изостреното си любопитство именно към работата на Фройд, откривайки в нея онази просветителска сила, която липсва според него в лицемерния век, която липсва в дейността на педагози и лекари. Говоренето за секса е табу, казва той, във всичките системи на държавата, които трябва да помогнат на младите хора в процеса на тяхното израстване. Изпаднали в ситуация на лутане, без да знаят кого да попитат по въпросите за собственото си тяло, те, естествено, потъват в самотата си, което пък е причина за множество нервни заболявания. Единствено Фройд, изправяйки се сам срещу мощта на тогавашната държава и равнището, до което е достигнала тогавашната наука, ги хваща за ръка и лека-полека с извънредно търпение и такт ги отвежда до просветлението за самите тях. За Цвайг делото на Фройд е революционно. От друга страна писателят, който прави почти същото като учения – опитва се от скритите движения на душата на героите си да стигне до обяснение за видимото им поведение, и обратно – чрез видимото поведение да обясни скритите причини за действията им – вижда във Фройд не само приятел, но и спътник в покоряването на нови пространства.

Добре, само че всичко това се случва преди 90 години, ще кажете. И каква друга стойност би могъл да има един такъв текст освен историческа днес, когато всички знаем всичко за Фройд и освен това неговата революция отдавна е извършена? Днес ние щастливо берем плодовете на делото му. Темата за секса съвсем не е табу, дори обратното, чудим се как да скрием от общественото пространство изложената гола плът.

Може би точно това прави есето на Цвайг актуално с неговата възхита от доктора на душите: защото и днес за младите хора, които сега свободно могат да последват желанията на телата си, е трудно да се ориентират в копнежа на душите си. А какво става, когато вече зрелите хора стегнат поведението си в корсета на цивилизацията? Как да сприятелим нагона с политическата коректност например? Цвайг, разбира се, няма как да даде отговори на тези въпроси, но неговият текст може да бъде повод за нов (пореден) обществен разговор.

В техническо отношение мога да кажа, че не се опитвах да направя Цвайг „четивен“, да го сведа до сегашния начин на говорене. Днес във времето на бързата информация дори и немските автори се научиха да пишат с кратки и ударни изречения. „Патината“ при Цвайг си личи отдалече във формата – той се разстила бавно, думите се носят на повърхността на пълноводна, ленива река, изреченията са дълги и заплетени. Това обаче по никакъв начин не отменя горещата актуалност на съдържанието. „Изцеление чрез духа. Зигмунд Фройд“ не е лежерно четиво. То е крясък.“

Жанина Драгостинова

Стефан Цвайг и брат му
Стефан Цвайг (прав) с брат си Алфред във Виена ок. 1900 г., когато излиза първата му книга с импресионистична лирика „Сребърни струни“

Влиянието на Зигмунд Фройд и неговите теории върху съвременната култура и начина на самовъзприемане на днешния човек трудно може да бъде подценено. Независимо дали сме негови почитатели или го отхвърляме, независимо дали смятаме, че неговите възгледи са все така валидни или че вече са дискредитирани днес, никой не може да остане безразличен към него, а дори беглото познаване на неговите идеи оцветява по-различно начина, по който гледаме на света. Термини като „его“, „либидо“ и „психоанализа“ преминаха в обичайната реч, Уди Алън увековечи ходенето на психоаналитик („шринк“) в киното, а всички ние непрестанно правим „фройдистки грешки“. Един от почитателите и приятелите на Фройд в началото на миналия век е Стефан Цвайг:

„Фройд е задълбочил и разширил познанията ни за човешкия ум както никой друг!“

Цвайг споменава разговорите си с Фройд сред „най-големите интелектуални удоволствия“ в неговия живот. Кореспонденцията и приятелството между двамата започва през 1908 г., когато Цвайг изпраща на Фройд копие от своята пиеса „Терсит“ и продължава до смъртта на Фройд. Цвайг е завладян от теориите на Фройд и от идеята за изследване на човешката психология. В своите произведения той често изобразява определени психологически типове и тяхната реакция към конкретни ситуации и е поразително колко от неговите истории са построени, сякаш са писани като разказ от трето лице, от психоаналитика на главния герой. Ако Цвайг се възхищава на Фройд, то чувството им е било взаимно. Фройд се радва и оценява произведенията на Цвайг – както художествената литература, така и биографичните му книги, хвали неговата чувствителност и дълбоко възприятие на реалността, и намира собствените си теории, въплътени в произведенията на Цвайг. През 1924 г. той подарява на Цвайг ръкописа на лекцията му от 1907 г. „Der Dichter und das Phantasieren“ („Поетът и фантазирането“). В лекцията Фройд описва творческото писане като заместител на въображаемата игра в детството за възрастни, като и двете – като сънищата – са начин за изразяване на потиснати желания. Ръкописът е един от тези, които Цвайг запазва, когато отива в изгнание и сега се намира в колекцията на Стефан Цвайг в Британската библиотека.

Първа страница на "Поетът и фантазирането", която се съхранява в архива Стефан Цвайг в Британска бибилиотека
Първа страница на „Поетът и фантазирането“, която се съхранява в архива Стефан Цвайг в Британска бибилиотека

През 1931 г. Цвайг публикува изследването си за Фройд „Зигмунд Фройд. Изцеление на духа“ – цялата поредица е посветена на трима „лечители на ума“ (другите са Франц Антон Месмер и Мери Бейкър-Еди). Фройд е по-предпазлив в похвалите си за това произведение на Цвайг, намирайки своето представяне в книгата за твърде конвенционално и шегувайки се с Цвайг, че не е знаел нищо за психоанализата, преди да започне да пише. Въпреки това, Цвайг пише за по-широка аудитория – всъщност това е едно от първите изследвания на Фройд, насочени към неспециализирана публика – и книгата, както всички произведения на Цвайг по онова време, става бестселър, независимо от резервите на Фройд.

Към края на живота на Фройд и двамата с Цвайг живеят в изгнание в Лондон. Цвайг редовно посещава Фройд в Хампстед, като един път през юли 1938 г. води със себе си друг негов голям почитател, Салвадор Дали. Докато Фройд и Цвайг разговарят, Дали скицира портрет на Фройд. По-късно Цвайг не може да се накара да покаже портрета на Фройд, „защото Дали пророчески е нарисувал смъртта, изразена на лицето му“, но това очевидно е реакцията на нежен приятел, както и на запален почитател.

Портрет на Фройд от Салвадор Дали

Въпреки рака, който бавно го убива, Фройд живее повече от година след посещението на Дали, като умира на 23 септември 1939 г. Цвайг произнася реч на погребението му и казва, че без влиянието на Фройд „всеки от нас би мислил, съдил, чувствал по-ограничено, по-малко свободно, по-несправедливо.“

Зигмунд Фройд. Изцеление чрез духа” (превод: Жанина Драгостинова, 144 стр., цена: 14 лв.) е третата част от трилогията „Изцеление чрез духа“, излязла през 1931 г. В центъра на повествованието на Стефан Цвайг са биографиите на Франц Антон Месмер, Мери Бейкър-Еди и Зигмунд Фройд – личности, които се опитват да търсят лек за тялото чрез душата, всеки в своето време и в своята област. Цвайг е един от първите немскоезични писатели, който признава влиянието, оказано му от Фройд, и който в собствените си творби се занимава с написаното от австрийския невролог. Самият той ходи на консултации в прочутия кабинет на „Берггасе“19. Целта на студията му не е описание на учението на Фройд, много повече писателят се интересува от просветителската дейност на лекаря и изказва възхищението си от силния му характер.


Стефан Цвайг (1881–1942), спечелил световна слава като един от първомайсторите на психологическата новела, блестящ есеист, биограф и романист, е сред най-четените немскоезични писатели. Радетел за Европа, обединена от „обща духовна енергия“, гражданин на света, за когото „личната свобода е най-висшето благо на тази земя“, след дълбока екзистенциална криза и крушението на хуманистичните идеали той слага край на живота си в бразилския град Петрополис. Автобиографичната му творба „Светът от вчера“ (1942), публикувана посмъртно, оценена от Томас Ман като „велика книга“, е сред най-значимото, излязло изпод перото на австрийския белетрист, преведена е на множество езици и многократно преиздавана.

В текста са използвани бележки от Сюзан Рийд.

Oткъс от книгата:

СИТУАЦИЯТА МЕЖДУ ДВАТА ВЕКА 

Колко истина понася, на колко истина се осмелява духът? За мен това винаги ще бъде същинската мерна единица. Заблудата (вярата в идеала) не е слепота, заблудата е малодушие… Всяко достижение, всяка стъпка напред към познанието произлиза от смелостта, от твърдостта и от чистотата спрямо себе си.“ Ницше 

Най-точната мярка за всяка сила е съпротивата, която тя преодолява. Така метежното и градивно дело на Зигмунд Фройд става напълно видимо и ясно едва след противопоставянето му на духовната ситуация в предвоенния възглед – или много повече на липсата на възглед – за човешките инстинкти. Днес фройдистките мисли  – преди двайсет години все още кощунство и ерес – циркулират свободно и напълно разтворени в кръвта на времето и езика; въведените от него формули изглеждат толкова естествени, че всъщност трябват много повече усилия да се мисли без тях, отколкото с тях. Тъкмо защото нашият двайсети век вече не може да проумее поради какви причини деветнайсетият така ожесточено се съпротивляваше на отдавна направеното разкритие за духовните движещи сили, е необходимо да бъде осветлена позицията на предишното поколение спрямо психологическите дейности и още веднъж да бъде извадена от ковчега ѝ смехотворната мумия на предвоенната нравственост. 

С презрението към онзи морал – младежта ни прекалено силно страда от него, сякаш ние не го мразихме достатъчно буйно! – по същество не се казва нищо срещу понятието за морал и необходимостта от него. Всяка човешка общност, независимо дали религиозно или етнически обвързана, заради самодоказването си е принудена да избута встрани агресивните, сексуалните, анархистичните тежнения на отделните си представители, да ги събере и отведе зад бентовете, наречени нрави и канон. Напълно естествено е също така всяка група да създаде свои особени норми и форми на нравите: от праордата до века на електричеството всяка общност се старае със свои специфични методи да изтика назад праинстинктите. Жестоките цивилизации прилагат жестокост: лакедемонската, праюдейската, калвинистката, пуританската епоха искат да изгорят с нажежено желязо паническото желание за наслада на човечеството. Зловещи в своите повели и забрани, тези драконовски периоди все пак обслужват логиката на една идея.

А всяка идея, всяка вяра оправдава до известна степен насилието, прилагано в нейно име. Ако спартанството изисква дисциплина до нечовечност, то e заради отглеждането на раса, на мъжки, войнолюбив пол: затова спрямо идеала на полиса, на общността, свободно проявяващата се чувственост се схваща като кражба от силите от държавата. За разлика от него християнството се бори с плътските желания на човека за сметка на духовните, за спасението на душата от вкарващата я в заблуждение природа. Точно защото църквата, най-умният психолог, познава кървавото страдание на първичния човек, тя насилствено, противопоставяйки му се, издига като идеал духовната страст; на клади и в тъмници разрушава високомерието на личната воля, за да помогне на душата да се върне към своята висша родина  – жестока логика, но все пак логика. Тук и навсякъде от ствола на здравия светоглед прораства боравенето с моралния закон. Нравствеността се явява сетивната форма на една надсетивна идея. 

В името на кого обаче, в служба на каква идея само привидно благочестивият деветнайсети век изобщо продължава да настоява на тази кодифицирана нравственост? Самият той отдаден на насладите, грубо материален и зает с печалбарство, без каквато и да е сянка от великата затворена религиозност на предните благочестиви столетия, адвокат на демокрацията и на човешките права, вече по никакъв начин не може сериозно да забрани на гражданите си правото им на свободното удоволствие. Който веднъж забие знамето на толерантността на билото на културата, няма как повече да разполага с господарското право да се намесва в моралните възгледи на отделния индивид. В действителност съвременната държава по никакъв начин вече не налага на поданиците си честно вътрешно придържане към нравственото, както правеше някога църквата; единствено общественият закон изисква поддържането на външна конвенция. Не действителна моралност, не нравствено поведение, а само действие „като че ли“. Доколко отделният човек наистина се държи нравствено, си е негова лична работа: просто не бива да си позволи да бъде спипан при нарушаване на морала. Може да става какво ли не, само да не се говори за това. В строгия смисъл би могло да се каже: нравствеността на деветнайсети век изобщо не стига до същинския проблем. Тя, нравствеността, му се изплъзва и ограничава цялата си сила до поглед отгоре над нещата. Благодарение на глупавото изтласкване на разума, според което, ако нещо бъде скрито, то като че ли вече не съществува, цивилизационният морал се утвърди в три или четири поколения, противопоставяйки се или много повече измъквайки се от всички нравствени и сексуални проблеми. Свирепата езикова шега, която най-добре придава смисъла на действителната ситуация, е: не Кант е владял нравствено деветнайсети век, а „cant“. 

Но как толкова прозорливата, разумна епоха е могла да се заблуди в една такава неправдоподобна и нетрайна психология? Как така този век на велики открития, на технически съвършенства снижава морала си до прозрачен фокуснически трик? Отговорът е прост: точно поради тази гордост от своя разум. Точно поради високомерието на своята култура, поради онзи преувеличен цивилизационен оптимизъм. Поради неподозирания напредък на науката си деветнайсети век изпада във вид опиянение от разума. Всичко изглежда като да е робски подчинено на империята на интелекта. Всеки ден, всеки час се съобщава за нова победа на хуманитарните науки; нови и нови трудни за разбиране елементи от земното пространство и време биват превземани, височини и дълбини откриват тайните си пред планомерното любопитство на въоръженото човешко око, навсякъде организационната анархия и хаосът отстъпват пред волята на математическия дух. Възможно ли е тогава земният разум да не е способен да овладее анархистичните инстинкти в собствената си кръв, разюзданата пасмина на нагоните да не бъде лесно изтласкана? Че нали основната работа в това отношение отдавна е свършена, а каквото още от време на време припламва в кръвта на модерния, на „образования“ човек, не са нищо друго освен унилите, безсилни светкавици на отминаващата буря, последните конвулсии на старото, отмиращо животинство. Просто ще минат само още няколко години, няколко десетилетия и човечеството, което така величаво се беше придвижило напред от канибализма към хуманистичното и към социалното чувство, ще почисти и преглътне в етическите си огньове и тази последна мътна шлака: затова изобщо не е и необходимо да се съобщава за съществуването ѝ. Вниманието на хората просто не бива да бъде насочвано към сексуалността и тя ще бъде забравена. Нека не дразним с приказки прастария, затворен зад железните решетки на нравствеността звяр, да не го храним с въпроси, и той ще се укроти. Бързо и със сведен поглед да заобикаляме всичко неудобно, да се правим, като че ли го няма: това е то целият нравствен закон на деветнайсети век. 

За този концентричен поход срещу откровеността държавата вдига на въоръжение всички зависими от нея власти. Всички, изкуство и наука, практикуването на традициите, семейство, църква, училище и университети получават една и съща военна инструкция: да се избягва всеки един конфликт, да не се тръгва директно срещу противника, а да се прави голяма дъга около него, никога да не се влиза в истинска дискусия. Битката да не се води с аргументи, единствено с мълчание, винаги само да се бойкотира и да се игнорира. И по един прекрасен начин, следвайки тази тактика, всички духовни власти и слуги на културата вкупом храбро и лицемерно се промъкват покрай проблема. За цял век вътре в Европа въпросът за сексуалността е поставен под карантина. Той нито бива отричан, нито потвърждаван, нито повдиган, нито разрешаван, а съвсем тихо изтикван зад паравана. Създава се чудовищна армия от пазачи в униформите на учители, възпитатели, пастори, цензори и гувернантки със задачата да поставят заграждения пред младостта, нейната непринуденост и физическо доволство. Никакъв свободен повей не бива да докосва телата им, никакви откровени думи и обяснения не бива да стигат до девствените им души. И докато преди това навсякъде при всеки един здрав народ, във всяка нормална епоха, възмъжаването на момчето се чества като празник, докато в древногръцката, римската, еврейската култура и дори във всяка антикултура тринайсет-четиринайсетгодишният младеж е приеман тържествено в общността на знаещите, мъж сред мъжете, воин сред воините, тук някаква си безбожна педагогика съвсем изкуствено и противоестествено му отнема всякаква откровеност. Никой не говори с него и пред него открито. Знания по въпроса може да получи само от уличките с проститутки или пък ако старите другари му прошепнат туй-онуй. И тъй като престрашилият се да предаде по-нататък тази наука за най-естествените естествености го прави само шепнешком, така, уж случайно, всеки нов подрастващ се превръща в неволен помагач на културното лицемерие. 

Последицата от тези сто години упорито криене и недоизказване е: безпримерно ниско ниво на психологията насред духовно извисяваща се култура. Защото как би могло да се развие задълбочен възглед за духовното без откритост и честност, как да се разпространяват ясни знания, когато тъкмо тези, които са призвани да го правят, учителите, пасторите, хората на изкуството и науката са културни лицемери или пък необразовани? Незнанието обаче винаги поражда жестокост…

Previous article Тази вечер можете да гласувате за българката Nika Paris и да ѝ помогнете да спечели италианския X Factor!
Next article Три недели с квинтет ПИЛЕКАДОНЕ
Искра Ангелова е българска журналистка, актриса, преводачка, продуцентка и писателка. Тя завършва с отличие 22-ра гимназия в София и печели Националната олимпиада по литература, с което е приета в специалност Българска филология в СУ „Климент Охридски“. Междувременно я приемат и в специалността Актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ в класовете на проф. Димитрина Гюрова и Пламен Марков, и на Леон Даниел, Ивайло Христов и Меглена Караламбова, както и в специалността Театрознание. Искра завършва едновременно актьорско майсторство и българска филология. Две години е на щат в Сатиричния театър, играе в няколко представления там, както и в театър „Сълза и смях“, води различни детски и младежки рубрики в БНТ и участва във филми на Студио „Екран“, както и в рубриката „Телевизионен театър“. Прави първите си интервюта като журналист за сп. „Театър“. През пролетта на 1996 г. тя спечелва стипендията Фулбрайт на американското правителство и през 1997 г. заминава, за да учи телевизионна и радио журналистика в университета „Емерсън“ в Бостън, САЩ. Докато следва, Искра се явява на кастинги и играе Нина Заречная в „Portal Theatre“ в Бостън, както и снима в няколко филма. След като завършва магистратурата си и стажува като репортер в местните канали на NBC и ABC News в Бостън, тя се явява на интервю за втори продуцент на сутрешния блок на CBS в Ню Йорк и го печели. Там Искра отразява войната в Косово, прави репортажи за престрелките в училищата, ураганите и др. горещи новини, подготвя интервютата с актьори като Дъстин Хофман, Глен Клоуз и Хю Грант, режисьори като Мартин Скорсезе и музиканти като Уинтън Марсалис и Марая Кери, но големият ѝ пробив е интервюто с беглец от ФБР, по което известното публицистично предаване „60 минути“ на телевизията прави цял епизод. Поради регламента на Фулбрайт, Искра трябва да се върне в България. Тя се явява на интервю още във Fox News в Ню Йорк и така става един от създателите на сутрешния блок на bTV “Тази сутрин“ в България, където е водещ. Между 2002-2005 г. Искра е главен редактор и водещ на сутрешния уикенд блок по Нова телевизия „У нас“. От 2005 до 2019 г. тя е главен редактор, сценарист и водещ на културното токшоу по БНТ „Нощни птици“, където е канила най-изявените, интересни и свободомислещи хора на изкуството у нас, както и световни звезди от ранга на Вим Вендерс, Джон Лоутън, Серджо Кастелито, Маргарет Мацантини, Джон Савидж, Лоренцо Ламас и др. През 2019 г. предаването е спряно с неясни мотиви. Междувременно Искра е автор на няколко документални филма за писателките Лаура Ескивел, Елиф Шафак и Юлия Кръстева, като вторият ѝ филм за Кръстева „Кой се страхува от Юлия Кръстева?“ открива фестивала „Master of Art“ през 2017 г. и е показан в рамките на LIDF – London International Film Festival – в Лондон и Париж. Тя е съосновател на „Общество Айн Ранд“ в България, както и редактор на „Атлас изправи рамене“ на авторката. През последните 2 години Искра работи над онлайн интерактивна енциклопедия „Мамапедия“, която става сайт на годината за 2020 г. според публиката на bgweb.bg. Искра Ангелова е горд носител на наградата на Съюза на българските журналисти за специален принос за 2019 г. Искра е била преподавател по сценична реч на два класа в НАТФИЗ, а през последните години превежда няколко книги и пиеси, в които и играе, като „По-близо“ и „Красиви тела“. Те имат дълъг живот на българска сцена, второто наскоро постигна рекордните 14 години на пълни салони. Откакто е в България, тя снима в няколко американски филмови продукции и играе на сцените на Народен театър „Иван Вазов“, Театър „Българска Армия“, Варненски театър, „Сълза и смях“, Младежки театър „Николай Бинев“, Модерен театър, галерия „Етюд“ и др. Тя става сред най-четените автори на сайта Offnews, а статията ѝ за сп. „Артизанин“ от 2019 г. „Краят на елитите“ има над 500 000 прочитания. През 2020/21 г. тя организира и представя поредица музикално-литературни четения, посветени на големите български поети Лилиев, Явров и Багряна със свои приятели – именити артисти и музиканти.

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here