Home Главен герой „Много е гадно да си жена“ – един наистина честен разговор на Искра Ангелова с Весела, Мина, Биляна, Ралица и Катя за филма им ЖЕНИТЕ НАИСТИНА ПЛАЧАТ

„Много е гадно да си жена“ – един наистина честен разговор на Искра Ангелова с Весела, Мина, Биляна, Ралица и Катя за филма им ЖЕНИТЕ НАИСТИНА ПЛАЧАТ

„Много е гадно да си жена“ – един наистина честен разговор на Искра Ангелова с Весела, Мина, Биляна, Ралица и Катя за филма им ЖЕНИТЕ НАИСТИНА ПЛАЧАТ
Биляна Казакова в "Жените наистина плачат", снимка: екип

Пет жени от едно семейство, без да броим бебето се опитват да отстоят себе си в страна, която се раздира от хомофобия и предразсъдъци. 

Искра Ангелова:

Здравейте, благодаря, че приехте тази покана – „Жените наистина плачат“ – тук са голяма част от този женски тандем. Поздравления за Кан и за страхотния отзвук, който вашият филм има навсякъде по света. Какво означава такова признание за българското кино?

Мина Милева:

За нас това беше наистина спуснато отгоре, провидение от съдбата, но смятаме, че сме го и заслужили, тъй като – ето сега най-новата новина е от Американски филмов институт, която е от тази седмица. Ние сме в селекцията на най-доброто от Европейското кино за 21-ва. (Първата прожекция беше вчера, 4.12.21, бел.а.) Това е селекция от около 30-тина – 40 европейски филма, която те правят предколедно във Вашингтон и представят на американска публика. Знаете ли, че това е абсолютно брутално?! Т.е. ние станахме като Алмодовар малко. (смях) Така че това са натрупвания и съвсем и не е „flash in a pan”, дето се вика, съвсем не сме еднодневка.

Весела Казакова:

Американският филмов институт преди време селектира „Чичо Тони“ и ние, когато бяхме в Кан, имахме един такъв списък кой от маркета гледа и видяхме неговото име – Тод Хичкок се казва селекторът за AFI – и си казахме: „Леле, дано да селектира филма!“, защото, естествено, има огромно количество заглавия само в Кан, а после и във Венеция, и къде ли не – можеш да си представиш – и си казахме: „Може би този път няма да го вземе“, но, ето на – страхотно! Сега даже си организираме самолетни билети.

Мина Милева:

Но, колкото и да е, Кан и всичко това дава една видимост, която – по начина, по който е структурирана кино индустрията в момента – е много необходима.

Искра Ангелова:

Това е една много сложна мрежа от взаимосвързаности и със сигурност няма случайности в нея. Вероятно се изисква огромна организация и стратегия. Здравей, Биляна! (Аз най-много се импресонирах с образа на Биляна във вашия филм.)

Весела Казакова:

Не е случайно и не само ти! (Смях)

Искра Ангелова:

Говорим сега за всички фестивали, на които е награждаван и канен вашият филм. Това е много сложна конюнктура, но и стратегия. Как се учи това? „Чичо Тони, тримата глупаци и ДС“ не беше много популярен в България и знаем защо – защото тук „още сме в ръцете на същото зло“ – ДС. И сигурно не са ви гледали с добри очи и тогава – че дръзвате да отворите една почти забранена тема в българското изкуство въобще – темата за Държавна сигурност.

Как се прескача тази Желязна завеса? Защото по света вече като че ли гледат с любопитство и към Балканите, дори и към България, Румъния, Сърбия – към нашите държави, сръбското, румънското кино са много добри… Но има една невидима стена, която отчасти ние си създаваме тук, отчасти и там я има като предразсъдък към нас. Т.е. какво ви костваше това да бъдете видяни, забелязани, отличени, да бъдете голямата новина на такива много специални места?

Мина Милева:

Има нещо много куриозно във филмовата индустрия въобще. Това е, че ние имаме директен контакт и като продуценти с европейските институции. Нещо, което в много индустрии и отрасли в България хората нямат. Например искаш да направиш център за диви животни – трябва ти подпис от министъра, искаш да направиш еди-какво-си – в областта на биология, химия, в която и да е област – пак. С филма ние можем сами да се занесем да пуснем проект по програма „Медия“ в Брюксел, да вземем средства за това, да раздвижим някак си нещата. Успели сме да минем между капките и на това се дължи и нашият дългогодишен успех и със селекции, и с целия този път, тъй като – ако бяхме сред другите – едва ли щеше да се получи.

Весела Казакова:

Но те затова се казват „независими продуценти“ („independent producers”), т.е. продуцентът е този, който действа. Няма институция между теб и европейските фондове и т.н. И общо взето ние сме привилегировани във филмовата индустрия от тая гледна точка.

Но въпросът е вече имаш ли личен вътрешен импулс, въпрос на вътрешна мотивация, за да кажеш искаш ли този продукт, който правиш да бъде международен, да бъде в европейски контекст, европейска копродукция.  И в случая и с „Котка в стената“, и с „Жените наистина плачат“ това са копродукции.

„Котка в стената“ е английско-френско-българска, „Жените наистина плачат“ е френско-българска продукция. Всъщност ние още от самото начало започваме да представяме филма навън, така спечелихме за най-добър проект в Италия, това беше през 2020 година, януари, и след това кандидатствахме за ARTE, те подкрепиха филма, което е – няма какво да обясняваме колко много невъзможно е това, много невъзможно!

Мина Милева:

То, Весе, въобще не бива да стои въпросът искаш ли да си част от европейската филмова индустрия – ти си длъжен да си част. Това, че колегите не го правят е друг въпрос.

Искра Ангелова:

Аз водя дългогодишна битка за българското изкуство, знаете, по всички възможни канали, до които ме допуснат, преди да ме спрат и знам много добре колко е трудна тази борба в България. Тоест тука малкото талантливи хора едвам-едвам успяват да произведат продукт, държавата и политическия ѝ „елит“ (или поне досега) не просто нехаеше, ами някак си се опитваше да „убие“ и последните останали тук живи хора на изкуството. И в този смисъл вашият пробив е надежда, че ако някой е наистина талантлив и наистина има идея, и знае как да я защити – той въпреки всичко може да я реализира. Защото, ако разчитаме само на нашия досегашен бюджет за култура от 0,5% от БВП, който е дроб дори – не е процент – ние никога нищо всъщност няма да можем да направим. Нали така? Колко години се опитвате да финансирате чрез българския НФЦ този филм? И колко филма годишно се финансират от българската държава?

Мина Милева:

Нека да кажа само, че България има най-високото ниво на финансиране от почти цяла Югоизточна Европа – процентът за кино е по-висок от този на сърбите, косоварите, албанците и румънците. Румънците може би не, но гърците, гърците със сигурност. А те имат световно кино. Тоест не е точно така. Тези пари обаче се взимат от колегата Костов и други, трети, пети – да не ги споменавам, че Весето е в комисията.

Искра Ангелова:

Да включим и Биляна Казакова, и Ралица Стоянова. Понеже в този филм сте много силен женски тандем – колко от вас в него сте роднини? Вие сте малко като в пиесата „Домът на Бернарда Алба“?

Ралица Стоянова:

Да, определено! Мога да кажа, че всъщност е много хубаво да работиш със семейството си, колкото и да е специфично. Понеже тогава си много отпуснат. И етикет на поведение, работническо – там няма такова нещо. Бариерите са свалени и си позволяваш да си по-прям. Но това пък много даваше на филма, т.е. ние не играехме „ей тука сега ще се правим на някакви си хора“. Ами буквално само себе си.

Искра Ангелова:

И? Кой беше доброто и кой беше лошото ченге, защото филмът има две режисьорки?

Ралица Стоянова:

О, и двете са много добри. Даже бих казала, че се учудвах как ни търпяха на терен. Но те понеже гледат как да станат нещата и искат всички да се отпуснат. Защото те знаят, че особено когато се занимаваш с по-лични неща човек има бариери и знаеха, че няма да е лесен процес. И затова бяха много търпеливи. И до някаква степен това беше и причината да се отпуснем. Така че нямаше лоши ченгета.

Кадър от филма „Жените наистина плачат“, снимка: екип

Искра Ангелова:

Биляна, колко време се изгражда такъв сценарий? Колко време го писахте? Какво залегна в него – до каква степен той е биографичен за вас, до каква степен е художествена измислица, фикция, до каква степен е стъпил върху новините от деня – например темата с Истанбулската конвенция, протестите срещу нея? Има много такива актуални събития, които го правят почти документален. Както беше и с „Котка в стената“ – един полудокументален-игрален филм. Такова е усещането поне – че гледаш всъщност с една скрита камера вътре в животите на тези жени?

Биляна Казакова:

Веси ми е забранила да казвам колко време сме работили този сценарий, защото така изглежда, че някак си много труден и много мъчителен е бил процесът по създаването на този филм. А всъщност качеството на филма е, че той изглежда създаден просто ей така. Просто си хванал една камера, събрал си едни хора, снимал си го, даже си влязъл без да искаш като натрапник в техния дом и просто си хванал някаква част от живота им. Затова няма да ви занимавам с това колко време съм писала сценарий и колко време съм го работила. Но ние бяхме много гъвкави. И това беше много важно и затова филмът е такъв. Защото каквото и да е било написано на хартия, каквото и да сме си говорели през тези години, през които го работихме и го надграждахме, в момента, в който започнахме да снимаме просто оставихме сетивата си отворени. За да можем в момента, в който нещо се промени, ние да не сме в стрес или когато нещо ценно се появи – да го използваме. Като документалисти, това е много хубав рефлекс, който Весела и Мина притежават.

Биляна Казакова в „Жените наистина плачат“, снимка: екип

И имахме една много страшна за мен ситуация по време на протестите – защото, когато снимахме там, ни наобиколи тълпата. И тогава всички бързо изчезнаха, заедно с материала, което беше много важно – материалът да се спаси. Но аз бях с количката бебешката и аз останах. И тогава ме обградиха 15-16 полицаи, за да ме предпазят от тълпата и от тези обезумели хора, които ни наобикаляха, това беше пред президентството, снимаха ме с телефони и крещяха: „Тази да умре! Тази да умре!“

Виждаш, че тези хора като че ли губят разсъдък в такъв момент. И тогава, за да ме предпазят, полицаите ме арестуваха и този, който ме арестува ми каза: „60% от хората тук са платени.“

И каза: „Те са толкова много, че когато тръгнат – те са около 600-700 човека, ние сме 36 човека, по никакъв начин не можем да ви спасим. Те ще минат през вас и ще ви прегазят.“

И когато ти се случи нещо такова и когато разбереш какви неща седят зад тези протести и зад цялата манипулация по време на ратифицирането на Истанбулската конвенция, и игрите, които стоят зад това, си казваш: това не може да го няма във филма!

Искра Ангелова:

Да, а и тази Истанбулска конвенция сякаш изобщо не беше преведена правилно тук – тя беше създадена, за да предпазва европейските жени от голямото насилие, на което биха били подложени – без да бъда политически коректна ще кажа – най-грубо казано да не ги изнасилват по улиците част от бежанците, които идват от друга вяра, контекст и култура. А тук тя придоби съвсем друг оттенък и някакви страшни глупости се наговориха покрай нея. А всъщност ние живеем в страна, в която мъж убива жена си, натъпква я в куфар, обикаля медиите и обвинява полицията в бездействие и присъдата за това е между 10 и 20 години затвор!

Биляна Казакова:

Аз мисля, че беше преведена много добре…

Искра Ангелова:

Медийният ѝ превод имам предвид – че започнаха да се упражняват всякакви хора върху нея (както по всички теми в българските медии вече се случва – те загубиха всякакъв професионализъм). Ето защо сме на последно място в Европа по ваксиниране – защото българските медии вече обсъждат въпроси като този дали земята е плоска или не, скоро ще започнат по големите телевизии в ефир да леят куршум… Нали?

Весела Казакова:

Затова има едно странно очарование нашата страна, защото ние сме една много странна държава, много странни неща се случват и излизат. Ние сме хем бунтари, хем същевременно доста назад в европейските тенденции – плашещо. Т.е. има ги и двете страни.

„Жените наистина плачат“, снимка от фестивала в Кан, Facebook

Искра Ангелова:

Има го и това във вашия филм – в един момент главната героиня, която се играе от Мария Бакалова, започва: то са оброчища, аязмо-та, врачки, наричания, нестинарски танци, в което, разбира се, няма нищо лошо – и ние, като сме ходили по Южното Черноморие, сме ги обикаляли всичките тези места – Индипасха разпознах, разни легендарни места, църкви, нестинарски сборища, и то ти захранва творческото въображение – няма да забравя едно лято как заведохме три невръстни деца в една дупка, пещера там под един параклис в гората, чели преданието, че 12 монаси са били зазидани там дълго време – с кой акъл и ние слязохме? Вдън горите, няма жив човек на 3 км. наоколо… Има приказка в това, да живееш в такава страна. Но когато се стигне до човешки животи, какъвто е случаят с това момиче, нали, от вашия филм, серопозитивно – разбираш, че колкото и очарователна да е цялата тази митология (суеверие), може би трябва и някакъв здрав разум?

Весела Казакова:

Трябва да работим по обществото ни.

Искра Ангелова:

Как обаче? Не размахвайки пръст. В никакъв смисъл не бива да бъде нравоучително.

Весела Казакова:

Трябва да се работи с истината. Трябва да се работи честно, откровено. Трябва с добро да се подхожда към всичко. Много е трудно. Но това е единственият начин. Ние трябва човешки да работим във всички тези зверски ситуации.

Защото ти в момента, в който се опиташ дидактически да кажеш: „Ама не е правилно! Нека да имаме равенство. Нека да се уважаваме. Нека да си подаваме ръка.“ Ти ставаш просто… те ти удрят два шамара и край.

Искра Ангелова:

Пропагандатор ставаш. Много са чувствителни хората, може би заради 45-те години пропаганда.

Мина Милева, Весела Казакова, снимка: Facebook

Весела Казакова:

Да не говорим, че така звучиш и религиозно. Те не случайно около Истанбулската конвенция много обърнаха смисъла и на религиозна основа: „Да запазим българското семейство, да запазим традициите.“ Сами за себе си може би са прави, но те реагират неадекватно на цялата ситуация, защото те не поставят проблема такъв какъвто той е: проблемът за домашното насилие е огромен проблем и ние трябва да се справим всички. Когато чуем викове в съседния апартамент, ние трябва да знаем на кого да се обадим, как да реагираме, какво да направим, как да спасим човешки живот. Защото може да е въпрос на минути. Ние сме работили консултантски по филма и с фондация „Анимус“, и с много организации по HIV, и с женски организации, и те казват: „Обикновено, ако се чуе такова нещо, не бива да отидеш и да кажеш: „Какво става, вие ли биете някого?“ А просто да почукаш и да питаш: „Абе случайно интернет имате ли, че аз нямам връзка?“ или „Имате ли захар?“, или олио, или нещо… Най-тъпият, тъпанарски, битов въпрос. За да може да се спре това нещо. Дето се казва, дори такива битови действия биха помогнали.

Искра Ангелова:

Всяка четвърта жена в България е била жертва на домашно насилие и това са само тези, които са си го признали. Във вашия филм имаше още по-стряскаща статистика?

Весела Казакова:

Тези, които са били убити от тези четири жени – 99% от тях са били изнасилени, преди да бъдат убити.

Искра Ангелова:

Аз имам наблюдения, че това отношение, което е изпитала Биляна на онзи протест: „Искам да умреш!“ не е само към жени. Аз го изживявам всеки ден, карайки кола – хората са страшно агресивни на пътя. А и въобще – сблъсквайки се случайно с граждани, минувачи, чиновници. Нещо стана. Не бяха толкова свирепи хората, прави ли ви впечатление? Не само към жена, към по-„слабия“ човек. Към учтив човек, към усмихнат човек, към болен човек, към бременна, към майка, към възрастен. Те искат да те унищожават, да те смелят, да те смажат – ако имат оръжие – ще те застрелят. Без ти нищо да си направил. Защо според вас ние като нация успяхме да достигнем това дъно на отчаянието? Защото това са отчаяни хора, както казвам аз на моето дете – няма зли хора, има само нещастни. Колко точно нещастни трябва да са тези убийци, които ходят или карат коли по улиците ни?

Биляна Казакова:

Има две страни на това, за което говориш. От една страна си мисля, че сме станали много по-европейци. И в страната ни, особено сред по-младото поколение, има хора, които са с абсолютно различно мислене – те са много широко скроени, мечтаят смело, гледат нашироко на света, имат много хубаво мислене и са много добри, много разбрани, много толерантни – ама не такова престорено, а в истинския смисъл на думата. Така че новото поколение ще оправи тези неща.

От друга страна тази агресия я има заради беднотия. Това, което казваш – че са нещастни – щастието според мен е въпрос на избор, не на някакви обстоятелства, обаче това, че сме бедни – може би затова сме и прости, не знам?

Искра Ангелова:

Ами и да, и не – гледай сега, били сме всички на много по-бедни места по света и хората там не са…

Мина Милева:

Да, проблемът е, че индонезийците са сред най-щастливите хора на света.

Снимка: Mondomulia

Искра Ангелова:

Да! Едни хора ужасно бедни, живеещи само с ориза си, хранещи се веднъж седмично с месо, смирени пред своите демони и празнуващи смъртта на роднините си – те са едни много усмихнати, гостоприемни и щастливи хора. Много добър пример са балийците. Освен това мога да дам пример – от две седмици седи една обява за учител по английски от 1-ви до 4-ти клас за 2000 лв. и никой не иска да ходи да работи. Наскоро бяхме в една къща за гости в Копривщица и попитахме жената защо няма персонал и тя каза: „Ами никой не иска да работи! Аз пускам обява в бюрото по труда, те идват да ме молят да кажа, че не съм ги взела, за да си продължат да си взимат социалните помощи – по 100 лв., ама без да работят.“ Така че това не е само бедност, това си е чист мързел. Не е ли така?

Биляна Казакова:

Ами той социализмът се погрижи да е все едно колко работиш – там нямаше значение, всеки беше равен с другия. Колкото по-малко усилия полагаш – толкова по-добре.

Искра Ангелова:

И там някъде седи заровен конфликтът между Бай Ганьо и Алеко. Ние вече бяхме загубили надежда, не знам за вас – че чисто политически някой по-образован, по-просветен и по-нормален човек ще се хване с тази работа…

Весела Казакова:

Да, надеждата беше абсолютно загубена. Това си е факт.

Искра Ангелова:

Сега обаче?

Мина Милева:

Ами с италианската мафия още не са се справили, та мисля, че вървим натам. Коза Ностра е положението. И ще става все по-зле.

Искра Ангелова:

Така ли мислиш?

Мина Милева:

Ами защото тези процеси, тази липса на лустрация, всичко това, което се случи – куче влачи, диря няма. И оттам нататък процесите само се задълбочават на шуробаджанащината. Тъй като ние ставаме една маргинална страна по покрайнините на Европа – горе-долу като Молдова, Беларус, натам вървим, и съответно никой няма да ни обърне внимание. Доста съм песимистична за ситуацията.

Весела Казакова:

Дано не се окажеш права, Мина! В един момент, нали, след няколко години, защото ние нашият процес…

Мина Милева:

Извинявай, Веси, защото се сетих този Рашков дето вилнее. Чакай малко, ти си шеф на УБО, къде си тръгнал? Малтретира турците по селата. В смисъл ти си расист значи? Една циганка я бяха малтретирали – не знам какво четох. Няма лустрация първо. После ще започнем подредба.

Искра Ангелова:

Аз пък, за разлика от теб, за първи път от много години виждам надежда. Защото, както в българското кино – доскоро го гледах и се чудех за кого е? Напоследък, слава Богу, то все повече прави филми, с които можеш да се асоциираш и ти, разказва нашите истории. Така и в българската политика – доскоро там нямаше нито един човек като мен и вас, някой, с когото да можем да бъдем приятели, да говорим един език. Някакви други хора през последните години бяха – от друг вид. Сега за първи път се появиха млади хора, образовани навън, говорещи езици, реализирани, нормални хора, които се кълнат, че не искат кокала и аз силно се надявам това да е така. Ако не е – ние първи ще го забележим и ще им потърсим сметка, не е ли така?

Мина Милева:

Дано. Дано! Поживьом – увидем.

Номинираната за Оскар за главна женска роля Мария Бакалова, снимка Facebook

Искра Ангелова:

Да, на какво ли не сме се нагледали. Но, въпросът ми е: не ви ли смущава тази нова конюнктура обаче? В Америка, където те за разлика от нас имат свободни медии – именно медиите им свалиха Тръмп (с любезното съдействие и на Мария Бакалова в „Борат II”),  и там медиите наистина имат много голяма власт и много голяма свобода. Но не отидоха ли в другата крайност? С тези нови правила, които всички филмови фестивали започнаха да въвеждат. С исторически недостоверни прояви – например малкият лорд Фаунтлерой да е черен, и ти започваш да се опитваш да обясниш на детето си как това исторически не е възможно, но в киното може – не е ли пък това налагане на тази задължителност също ограбване? Мен то по някакъв начин като свободен човек също ме дразни? Защото едно е когато Ларс фон Триер застава срещу всички порядки и казва: „Гледайте си работата, ще си снимам, ще си казвам и ще си показвам каквото си искам!“, а друго е, когато това се превърне в задължителен тренд. Когато това стане правило. И Ларс фон Триер, или вие, или който и да било, занимаващ се с изкуство трябва непременно да се набута в това условие, за да има успех. Тогава всичко това започва отново да прилича на тоталитаризъм, нещо от което изкуството бяга по условие. Май се получава обратното – вместо да освобождаваш, ти всъщност ограничаваш, просто променяш условията?

Мина Милева:

Но, Искра, това е свободна воля. Ти първо избираш какъв филм ще направиш и той да е хубав филм. След това са всички тези условия. Т.е. никой не ти е застанал с пистолет на главата: „Сега сложи черен или лесбийка във филма, иначе няма да се кандидатираш за Академията!“ Другото е, че тези теми е време да излизат – време е, ако ще с напън, да им се отварят вратите.

Искра Ангелова:

Аз нямам нищо против всички теми да излизат, особено болезнените. Въпросът е, че когато това става под ботуш, под принуда, вече…

Мина Милева:

Няма принуда – можеш да правиш, можеш да не правиш.

Весела Казакова:

Това е като с Истанбулската конвенция – така се реагира: те сега, ако я приемат, всички ще си обърнат пола.

Искра Ангелова:

Имам предвид, че се шегувахме под сурдинка – преди, за да спечелиш Оскар, трябва да направиш филм за Холокоста, а сега…

Мина Милева:

Е, то сега при нас няма шанс за спечелване на Оскар, така че това отпада като притеснение. Не е ли така?

Искра Ангелова:

Виж сега, аз много мислих върху този казус, казах и на Весела – аз много харесвам „Страх“ и хората, които са го направили. Не че това какво харесвам аз има значение – просто искам да съм честна. („Страх“ на Ивайло Христов е българският филм, който е нашето, българско предложение за чуждестранен филм на Оскарите тази година, но след номинацията му един от членовете на комисията – номинираният за Оскар Тео Ушев, изрази несъгласие с начина на избор – бел. а.) И според мен най-голямата находка в „Страх“ е именно, че си прави добронамерена и умна шега именно с тази задължителност (да има черен в главна роля, бел. а.), като същевременно се подиграва и с нашата българска провинциалност.

Ние всички – и аз, но предполагам и вие – винаги сме се възхищавали и на Светлана Янчева, и на Ивайло Христов и на оператора Емил Христов, така че най-хубавото е, че има повече от един добър български филм, който може да отиде на Оскарите. Това е жестоко, това е страхотно! Проблемът, че тук винаги ще се намерят хора, които с жестока завист да се отнесат към това, което правите е друго, много ясно! Но това са ДРУГИ хора, онези, дето казват „Това няма да стане!“, ако ме разбирате. А вие със създателите на „Страх“ сте от една и съща страна на барикадата. Така мисля. (Очаквайте голямото интервю с екипа на „Страх“, който в момента е по кината в България, бел.а.)

Мина Милева

Но поначало тези условия са на Академията, а ние до Академията няма да стигнем. Така че можем да си правим филмите и да сме спокойни.

Искра Ангелова

Интересно ми е какво мислите, защото това е новата мода, новият тренд.

Друго исках да ви питам – за HIV. Това е една тема от моето детство, която тогава беше кошмарна, някак си никой вече не говори за нея. Вашият филм отделя много голямо място на темата за HIV, алармира, направено е внимателно проучване. Мислите ли, че тя е все така актуална?

Мина Милева

Има HIV епидемия в момента. Изключително много известни хора са болни  в последните две-три години и никой не е излязъл да го съобщи. Освен Иво Димчев, който, евала, шапка долу!   

Искра Ангелова:

Да, Иво Димчев говори за това открито и е единствен в България.

Мина Милева:

Да, и това е свързано с нашето отоманско потулване под килима, където ти няма да излезеш да кажеш „Аз съм гей“. Един мой приятел в Лондон ми каза: “ще се разделя с жена си, защото ходя на Dominatrix. Аз съм мазохист.“ Казвам му: „Добре, бе човек – ти си мазохист, дръж си хубавия брак и си бъди мазохист, какъв е проблемът?“ Той:  “ Не, не съм честен с нея, не мога да спя нощем.“ Тоест нашето отоманско „сега ще поизлъжа малко жена ми, сега ще направя малко компромисче тук“, ето факт е, че тези HIV позитивни хора имат семейства, имат деца… така че HIV продължава да е елемент.

Искра Ангелова:

Имаме ли статистика, знаем ли  колко хора в България, в Европа, в света са HIV позитивни?

Мина Милева:

Имаше, да, когато правихме филма, само в единия център имаше по 10 нови регистрирани случая на седмица.

Мария Бакалова в „Жените наистина плачат“, снимка: екип

Искра Ангелова:

Другата тема е за майките, които се отказват от работата си и призванието си и реално гледат сами малките си бебета, докато бащите работят. (Колкото и да звучи глезено тази тема на фона на всички други ужасни неща в момента, примерно Ковид – умират по 300 души на ден и на никой не му прави впечатление в България. Ние загубихме изцяло чувствителността си към смъртта, нямаме емпатия, съчувствие, мисъл за другия, кажете какво е това? Ние си станахме едни убийци.) Обаче в този същия ад едни майки гледат едни плачещи като във филма ви деца, които непрекъснато се разболяват, наакват, напишкват и повръщат, непрекъснато са в опасност – както се случва с бебето на героинята на Биляна при вас… И майките на майките им казват: „Е, голяма работа – и ние сме гледали деца, и сме работили, и не сме се оплаквали“! Обаче никой не си дава сметка за каква гигантска промяна в живота и натовареността на една жена става дума! В България младите майки не срещат никакво съчувствие, не получават никаква помощ, а пък бавачка да видиш какво е да си наемеш – цяло приключение! Тя те третира, все едно тя ти прави някаква страхотна услуга – „Тя ще ми казва на мен кога да идвам, аз ще дойда когато мога!“ Изобщо много е интересен този казус – ти и работиш, и гледаш детето, страшно си натоварен, изнервен, луд… и няма кой да ти помогне.

Мина Милева:

Това е пак социалистическият манталитет – чистачката казва: „Тя ще ми каже на мен!“

Искра Ангелова:

А Ралица Стоянова с нейната  героиня с мъжка професия? Ти сигурно си ходила на такива обекти, поработила си, защото твоят образ беше много автентичен също? (Героинята на Ралица Стоянова асфалтира улици – бел.а.)

Ралица Стоянова:

Нямаше много време за подготовка, първо защото бяхме ограничени откъм време, а и защото колкото и странно да звучи тези хора работеха много бързо.

Весела Казакова:

Да, бързо се изграждаше улицата.

Ралица Стоянова

Аз много се радвам, че ни допуснаха да снимаме там, даже хората нямаха нищо против.   

Весела Казакова:

Да не забравим и темата за майката?

Искра Ангелова:

Да, темата за майката – сигурно няма да доживея момента, в който в България ще стане дума за това, че съвременната майка трябва едновременно да извършва всички възможни неща на света – да си гледа детето, да е любима, да е красив секс-символ по възможност, да е домакиня, да е перачка и готвачка; да пазарува с едни гигантски торби и едновременно с това да работи и да прави страхотна кариера? Ние това си го приемаме за даденост. Има големи изключения – моят мъж например – хора като него, които много помагат на жените си. Но правилото е друго, нали?

Весела Казакова:

Майки-героини!

Биляна Казакова:

Това е процес, който е започнал. Това че в скандинавските страни вече са абсолютно равноправни по отношение гледане на децата… няма как да не дойде и тук. Малко по-бавничко ще стане, ама ще стане. Въпросът е друг. Във филма нарочно искахме моята героиня да обърне внимание на друго – на тази икономическа зависимост, която е чиста проба насилие. Защото това не е просто фактът, че жената има задължение да гледа детето си и да бъде домакиня преди всичко останало, а това, че тя е “втора стока” и е абсолютно като в плен, като заложница на този живот и няма никакъв избор, защото е зависима финансово от мъжа си.

Така живеят много жени в България. Дори, когато мъжът я бие, така дори по някакъв начин става по-добре, защото тогава поне тя осъзнава, че нещо не е наред. Обаче, когато няма насилие, но има такъв психологически тормоз и икономическа зависимост, такива малки ежедневни случки я правят нещастна.

Искра Ангелова:

В крайна сметка в края на деня и най-големият феминист-мъж казва: “Но ти си жена! Те жените спират да работят по-рано… може би и ти трябва да се откажеш?” Защо? Защото не само, че у нас през целия ти живот не те забелязват – какво можеш, какво си направила, какво вършиш, колко си талантлива и добра в това, което правиш…, а в един момент ставаш и дърта?! И вече всъщност може би е по-добре просто да си стоиш до печката.

Йосиф Сърчаджиев и Катя Казакова във филма“ Жените наистина плачат“, снимка: екип

Катя, вашата героиня във филма през цялото време с една топла, майчина любов приема всичко, което ѝ се стоварва, всичко, което ѝ се съобщава, всичко, което трябва да разбере, да прегърне, да прости. Няма да забравя сцената с кръвта – как  майката бършеше на героинята на Мария Бакалова серопозитивната кръв. Кръв де – колко му е? Какво още можем да поискаме от нашите майки? А и ние самите вече станали майки. Това е непосилно, огромно бреме или не е?

Катя Казакова:

Има един момент, в който Майката всъщност приема абсолютно всичко. И шамари, и всичко. Аз си спомням, че имах един период, след като се разделих с мъжа ми, в който работех на три места, защото имах големи дъщери – все още обаче тийнейджърки, учещи. В един момент и от трите места ми казаха: “Излизаш в неплатен отпуск”. И тогава аз рухнах – буквално рухнах и два месеца бях в тотална депресия, защото дори не си бях помисляла, че мога да поискам от бившия си мъж пари за това, че децата са при мен. Дори не съм си го помисляла! И всъщност това, че майката трябва да понесе абсолютно всичко, е някакво разбиране. Тоест – майката трябва да знае всичко, да разбира от всичко, винаги да помага. Няма абсолютно никакво лично време – не може да ѝ се остави такова! Сега Рали (дъщеря ѝ е Ралица Стоянова, бел.а.) е в този разговор – всъщност, да ви кажа, аз почти винаги се съобразявам с нея – да е тихо и т.н. Когато тя има нужда, да съм там.

Няма уважение към майката, това е най-важното. Може би последните трийсетина години – и то не само към майката, а към родителите въобще – изчезна всякакво уважение. И всъщност това е най-големият проблем, защото така или иначе тези деца ще станат родители. Няма защо да правят същите грешки.

Искра Ангелова:

Освен това и липсата на уважение към по-възрастните хора в България е много стряскаща, нали? В мига, в който човек излезе от България разбира, че възрастните хора по света живеят, те са с тоалети, бабите – с направени коси, дядовците са с лъснатите обувки, с изгладени костюми, ходят вечер да пият кафе, пътуват по света, посещават галерии и кина, на гости, на журове… те живеят живота си! А тук именно заради бедността, за която говорихме преди малко, ние сме ги довели до там да не могат да оцеляват – няма спор, че с 300 лв. на месец никой не може да живее. А има и по-ниски пенсии от това! Тоест – ние ги убиваме един по един, а говорим за уважение – та това си е убийство, нали?

Катя Казакова:

Не само това, а и към авторитетите липсва уважение. Уважение и разбиране към другия. Може би сега, понеже много хора започнаха да се занимават с езотерика (малко да влезем и в моята героиня) и себеопознаване, може би, вече влизайки в този етап, в който много голям процент от хората започват да търсят този път към себепознание, ще се появи отново уважението и толеранса към другия.

Искра Ангелова:

Тоест от една страна чрез науката и казването на истината (за което говорихме преди вие да влезете в разговора) – този филм е един опит да се изкрещи истината по някои много важни въпроси, по които обикновено се мълчи. И от друга страна, чрез себепознанието и езотериката (т.е. от две абсолютно различни места ако се влезе)… истината е някъде по средата?

Имаше една приказка: “Бог не може да бъде навсякъде и затова е пратил майките”. Това си го мислех, докато гледах вашия филм.

Сега – всеки от нас е тръгнал в тези професии с много големи мечти. И всички ние бяхме попарени – ние всъщност попаднахме в театъра, в киното, изобщо в света в едни гладни, мизерни, нещастни години. “Гладната луканова зима” няма да я забравя! Весела тогава също беше кандидат за Оскар с ”Мила от Марс” в главната роля. Обаче иначе, извън този единичен успех вие също сте имали някакви очаквания и мечти, които са били попарени. Като че ли на вас сега ви се сбъдват! Какво искате оттук нататък да ви се случи? За какво си мечтаете най-силно? Ралица?

Ралица Стоянова:

През последните години аз също много се промених. Преди бях много свързана с материалния свят, но нещо, което в последните години знам, че е най-важното за мен, е това аз и близките ми да сме здрави. В един момент животът така те притиска, че удря здравето ти и без значение дали е сериозно или не, осъзнаваш, че всъщност няма нещо по-важно от това. Така че, оттук нататък мисля, че това е най-важното. Другото се постига.

Биляна Казакова:

Много е интересно, че всичко, което се случи на филма, ние сме си го вярвали, още докато го правехме. И въпреки това беше почти най-хубавото, което можеше да му се случи – още по-хубаво щеше да бъде, ако бяхме отишли на Оскарите. Но каквото зависеше от нас, го направихме. Някак си, в един момент започваш да виждаш, че когато вярваш, вярата изпреварва това, което се случва. Затова си мисля, че трябва да имаме много по-смели и големи мечти. Тази мантра, която се повтаря непрекъснато, е че ние, българите не можем да вземем Оскар (дори не става въпрос за Оскар, а за това, което в България сме свикнали – „Това не може да стане”). Където и да отидеш, всички ти казват, “Нали знаеш, че нямаме бюджет?” “Нали знаеш, че това не може да стане?”, “Нали знаеш, че онова не може да стане?” и т.н. Първото, което правим е да кажем, че това не може да стане и че не е възможно – и след това започваме да мислим дали е възможно.

Аз в последните години се занимавам с един страничен бизнес – предполагам че знаеш и ти, но работя с една американска компания. Американците имат едно качество – те са наивни (в хубавия смисъл на думата). Запазват детските си мечти. Работата с тази компания ме научи на техните правила – първо да казвам “да” – каквото и да ми се изпречи на пътя, аз първо казвам “да” и след това започвам да мисля това възможно ли е да се случи, възможно ли е да го постигна. Така че мисля, че трябва да мечтаем повече – по детски.

Това, което се случи с Мария Бакалова е показателно и тя сама го каза – щом аз мога, значи всеки може. Въпросът е, че докато работихме с нея, забелязах, че тя няма никакви прегради в главата си. Тя вярваше в това, което ѝ се случи. Хората казват: “Нито е по-талантлива, нито е по-красива” и т.н. Това е въпрос на коментар, разбира се, но въпросът е, че може би тя е вярвала повече от всички останали 600 момичета, които са се явили на този кастинг. Трябва да вярваме повече и да мечтаем по-смело. И аз мечтая много смело, мечтая за много неща оттук насетне.

В Кан се държаха с нас като с хора, които са много стойностни артисти. Не като със “celebrities”, или по някакъв начин “готини”, “чаровни”, “симпатични” хора, направили един симпатичен филм. Те се държаха с нас като със стойностни артисти. Показаха ни такова уважение, което аз през живота си не съм срещала по отношение на работата си. И в един момент виждаш, че не си по-малоценен, не си по-маловажен от останалите хора, които са там. И трябва да имаме самочувствие, трябва да дадем “на кредит” доверие на това, което ще ни е случи.

Искра Ангелова:

Точно така! Абсолютно съм съгласна! Тук сякаш изобщо не се уважават постиженията на хората, таланта им, това, което са направили. Напротив! Сякаш всички се ожесточават повече. Особено, ако си успял да направиш нещо по безупречен начин.

Весела Казакова:

Нека Катето да каже, че нали бърза!

Катя Казакова:

Слабо ви чувам!

Искра Ангелова:

Преразказвам ви това, което Биляна разказа за Кан – как са се отнесли с вас и изобщо как по света се отнасят с нас – като с равностойни творци и хора на изкуството, създатели. Докато тук, в България, понеже всички се познаваме, страната е много малка и “се щипем по бузките”, изобщо няма (не само в киното или театъра) уважение. Кога за последно тук уважавахме някой авторитет, артист? Вие го споменахте преди малко. Неспособността ни да се радваме на чуждия успех, да ценим чуждия труд и да се възхищаваме на чуждите постижения – защо е това?

Катя Казакова:

Това, което са направили Весето и Мина… аз видях отношението към тях какво е като професионалисти. Тук, в България, знаете, че ако някой малко се “повдигне” се минава с ножа. Понеже тук знаем и можем всичко, има една естетика, която се гони в изкуството, която обаче си остава малко вътрешна. Но всъщност хората на Запад много уважават работохолизма от гледна точка на това, че хората, които работят са любопитни, нямат толкова високо его. Всъщност това, което правят Весто и Мина е, че искайки нещо да стане наистина стойностно, те не отстъпват от собствени си професионализъм, но приемат и този, който се дава отвън. И всъщност, това партньорство, което правят навън, е много силно и хората го оценяват. Те го виждат. И целият този път, който са изминали, се вижда. Ние го видяхме го в Кан. И където и да бяхме – на който и да е фестивал. И това е къртовски труд, който те са свършили в рамките на 10 години – може и повече да са, не знам. Но се радвам, че станах част от това. И това, ако може да се постигне в България – може би големите бизнесмени тук го правят, тоест, партнират си заедно, не знам. Но в изкуството все още това силно партньорство едва ли съществува.

Весела Казакова, Ралица Стоянова, Мина Милева, снимка: Facebook

Искра Ангелова: 

Пътят на филма беше много дълъг, докато стигне до реализация, нали?

Мина Милева:

Всъщност, може да се каже, че беше изпреварен от ”Котка в стената”, на нас така ни се случи и с другите два филма.

Искра Ангелова:

Тук има толкова много пречки, че бавят човека. Да, от една страна това е гигантски труд и отнема много от времето ви, обаче от друга – страшно много препятствия. Което сега Весела вижда с очите си, бидейки… стана ли шеф на комисията на НФЦ?”

Весела Казакова:

Председател на комисията.

Искра Ангелова: 

Виждаш ли?! Вече си председател! Край! Мисля си, че ако в някакъв момент в държавата дадат на можещите и знаещите хора да управляват нещата, всичко ще става много по-бързо и лесно. Просто последните десетина години навсякъде бяха натикани само „калинки“ по върховете и това много забавя прогреса.

Мина Милева:

Между другото те пречките са много необходими за изкуството. И във философски план – например аз сега съм в Англия. В Единбург, когато pitch-вахме “Котка в стената” бюджетът ни беше много нисък и се оказа, че е най-високият от всички UK-ски проекти. Имаше хора с по двадесет хиляди паунда, опитващи се да правят нещо. Фактът е, че това е много елитарно нещо, няма място за всеки и е съвсем нормално да се предположи, че ще има пречки. Оттам нататък ние се научихме още при „Чичо Тони, тримата глупаци и ДС“ да гледаме към океана. Те плюят отзад, а ние гледаме напред. Това е някакъв вид психологическа тренировка – обръщаш се и това е!

Весела Казакова:

Като на кану. Гребем напред! Понеже работата е изтощителна и много дълга, както ти казваш. Ако един филм ти отнеме 5-6 години и за нашите 14 години, общо 38, имаме 4 филма, даже това е доста добре. В един момент можеш да се измориш от толкова много “гребане срещу течението”. Затова в случая с „Жените…“, това че са с тази спойка и “ансамбъл”, вървим като армия по червения килим с тези фланелки, дава толкова сила. Защото в един момент ти не си сам. Да не говорим, че ние сме едно семейство, което дава друго прекрасно нещо, което се случва в личен план в този филм. Във филмовия бизнес, в нещата, които постигаме заедно, е много добре. Тази солидарност е изключителна сила.

Искра Ангелова:

Мария Бакалова играе страхотна роля във вашия филм, но тя не можеше да се включи днес. На мен ми се струва, че тя живее нашата приказка. Тя е Пепеляшка на България! Тоест, тя вече е на бала, изживява нашите мечти. Доколкото разбрах, вие сте снимали, докато тя е ходела на този кастинг за “Борат”, който я изстреля толкова високо. Всъщност, тя още не е била така известна, както е в момента. Промени ли се Мария Бакалова след това?

Мина Милева:

Тя всъщност Ралица ѝ каза за кастинга!

Искра Ангелова:

Така ли беше? Не знаех. Също около това се напомпа у нас някакво напрежение, което не съществува? Това е, че тук светът ни е толкова малък и всички се познават в него, всяка дума се тегли и се мисли. Хората непрекъснато се разделят на лагери. Според мен от погледа на Мария Бакалова такъв проблем няма. (Има се предвид изкуствено раздутия от българските медии конфликт между нейния преподавател Иван Добчев, който публично не харесва филма „Борат 2“ и Мария Бакалова – бел.а.) По света всеки може да харесва, да не харесва, да приема, да не приема. Това е част от свободата. Според мен обаче тя отдавна въобще не се интересува от всичко това. Тоест, това е следващата стъпка, нали? Да си напълно свободен от контекста тук?

Мина Милева:

Ние се надяваме да успеем да изолираме и игнорираме негативността в нашето общество, защото то наистина е много малко. Но също така моята лична мечта е… например, едно момиче (косоварка) излезе тази година в Кан – 18 годишна, прави първи филм. Ами нашите дебютанти са над 50, нали така? Косово, като съвсем нова държава има трима киномани в правителството – президентът, председателят на народното събрание и министър-председателят.

Искра Ангелова:

Ех, защо ние също не случихме на киномани толкова години?!

Мина Милева:

Много ми се иска и тук да видя нещо такова. Ако си забелязала сериалите кой ги режисира? Има само една жена: Зорница София. Хайде едно 18-годишно момиче да влезе да режисира сериала на Виктор Божинов, на всички мъже, които режисират. Това е едното мое персонално желание.

Весела Казакова:

Много се радвам, че го споменаваш! Виж как се сещаме за разни важни неща. Наистина – дайте път на жените режисьори да режисират сериали в телевизията. Нека и те да влязат, да покажат и друг начин на работа.

Искра Ангелова:

Като им гледам напоследък сценариите колко са им слаби… и да влязат, и да излязат, все така долнопробни ще са си сериалите. По-добре, аз бих ги посъветвала всички: да спрат за малко, да седнат да погледат сериалите на колегите по HBO и Netflix, и пак да започнат.

Весела Казакова:

Разкажи за Мария – как стана с кастинга, ако е любопитно?

Ралица Стоянова:

Ние с Мария, понеже станахме много близки покрай филма, станахме най-добри приятелки. Буквално сестри. Тя много преди нашия филм беше снимала, отделно тепърва като за последно щеше да снима в България, точно в този момент ние вече снимахме нашия филм и кастинга беше изпратен на имейла ми от Юлиан Костов, който аз познавам от наградите “Стоян Камбарев”. Веднага се сетих за Мария – първо, защото ми е много близка, второ – защото тя много снима и има това самочувствие, тази вяра. Кастингът беше за главна роля в американски филм. Търсеше се 15-годишно момиче. Когато ѝ го пратих, тя каза: “Но то днес е последният срок!”. И аз казах: “Да. Давай!” “Няма няма да успея, ама не знам си какво…” – тя реално нищо, че тя така си говори – хубавото е, че вътрешно тя има толкова силна вяра, че дори и да си плямпа: “Това няма да стане, онова няма да стане” (мантрата, която тук се носи)…

Аз, честно казано, съм вярвала че тя ще спечели кастинга – даже всички ние от екипа постоянно я подкрепяхме. Защото тя после, докато снимахме – първи, втори и трети кръг, всички бяхме наясно, всички  я подкрепяхме за това нещо. Това също помага и е една огромна сила, защото когато си сам е едно, обаче когато имаш едни 10 човека отзад, които ти мислят доброто и които те подкрепят и те бутат, тогава ти направо летиш. И няма как да не стане – това просто е невъзможно. В нашия филм толкова много жени с толкова силна енергия – това е невъзможно. Даже майка ми, докато снимахме имаше една сцена (тя изпадна впоследствие), но те си говореха с героинята и Соня – майка ми ѝ каза: “Изгря звезда на небето”. И тя Мария после каза: „Вие ме урочасахте с този филм!“ Аз вярвам много, че едно на ръка, когато вярата ти е силна, но много вярвам ето за тази подкрепа – много е важна. Не някой да те смачква и да ти казва: “Ей, к’во си вярваш, какво толкова”, да иска да те унижи, защото това се случва в родата, започва още от детството. Радвам се, че при нас това се промени (макар, че никога не е било чак така), но сега е точно обратното – сега е една толкова силна подкрепа за всичко. Когато някой падне, другият го вдига, постоянно се подкрепяме. Защото е нормално – ти не може винаги да си силен.

Искра Ангелова:

Даже напротив! По-често не си! По-често си неуверен.

Ралица Стоянова:

И когато зад теб има едни жени, които вярват в теб, веднага ставаш. Получават се тези вълни, обаче винаги нагоре. Това е хубавото – винаги нагоре! Едната пада – другата я вдига. И така е нонстоп.

Искра Ангелова:

Много хубаво. Много ви благодаря, пожелавам да продължава огромният успех лавинообразно на “Жените наистина плачат”, но и следващият ви филм също да го надгради. Сигурно вече работите над него. Не знам дали искате (защото в България сме суеверни) да кажете какъв ще е той?

Весела Казакова:

Ако трябва да говорим честно, най-голямата мисия на филма би била, ако успеем да спасим дори един човешки живот. Една жена да се осъзнае и да направи крачка за себе си чрез този филм. Това ще е най-голямата награда.

Искра Ангелова:

Чудесен финал. Много ви благодаря, на добър час! Сега започвам да свалям материала!

Весела Казакова:

Успех на теб! Благодарим ти за интервюто!

Sao Paolo International Film Festival, Women DO cry, Facebook

Искате да знаете повече?

Жените наистина плачат“ сред най-добрите филми в Кан тази година според класацията на Screen International

Българо-френската продукция „Жените наистина плачат“ получи изключителното признание на Screen Daily, като филмът бе поставен в топ 6 най-харесвани от критиците филми от официалната селекция на фестивала в Кан „Un Certain Regard“. „Истинският и разтрисащ гняв и впечатляващите изпълнения във филма създават експлозивна драма, която спечели сърцата и умовете на зрителите след световната му премиера“, пише изданието, за филма с участие на Мария Бакалова. Режисьорското дуо Мина Милева и Весела Казакова „Смесват личното и политическото в провокативна, завладяваща драма“ и „владеят филма на стилово, есенциално и тематично ниво“ пише още Screen Daily. Главните героини на „Жените наистина плачат“, Соня (Мария Бакалова) и Лора (Ралица Стоянова),  са поставени на корицата на водещото френско списание за филми „Le film francais“.                

Преди световната премиера на „Жените наистина плачат“ на 14-ти юли, екипът на филма се появи с тениски с феминистки надписи на официалната фотографска сесия. Актрисите Ралица Стоянова, Биляна Казакова, Катя Казакова, както и режисьорите Мина Милева и Весела Казакова носеха посланията „Не истеричен, а исторически“, „Тя някога беше“, „Домакиня“ и „Розите не компенсират синините“. Мария Бакалова носеше ярко зелена отличаваща се рокля на Louis Vuitton. Обувки и чанти за женския ансамбъл бяха подарени от By Far.

Продукцията привлече интереса на международните дистрибутори, след като филма бе представен на филмовия пазар в Кан със затворена прожекция само за купувачи, и дни преди премиерата вече се задвижи бъдещото разпространение на филма.   

Ето какво пишат за Мина Милева и Весела Казакова колегите от фестивала във Венеция при поканата към тях да оглавят журито на „Венециански дни“ 2021:

Забележителният режисьорски и продуцентски дует Весела Казакова и Мина Милева е част от младото българско кино, което поставя България във фокуса на вниманието от 2013 до настоящата, 2021 година.

„Мина Милева и Весела Казакова са жени, активисти, феминистки и кинаджии, – заявява артистичният директор на „Венециански дни“ Гая Фурер. – Радваме се, че те приеха предложението да застанат начело на журито на „Венециански дни“, защото днес повече от всякога ни е нужно съчетание от киномайсторство и активна позиция. Нужни са ни хора, които могат да рушат границите чрез киното, да проправят нови пътища. В техните творби ние откриваме жизненост, дръзка комбинация между обществени и лични теми, между лични и колективни права, между форма и съдържание. Киното на Мина и Весела е умно, изпълнено със съчувствие, провокативно, яростно, иронично, живо и изключително честно. Надявам се именно тези ценности да бъдат открити и в тазгодишната селекция на конкурсната програма „Венециански дни“.

След премиерата на филма екипът се радва на отзивите от международната критика, но споделят, че най-стоплящи са отзивите на обикновените хора, които са гледали филма. Актрисите разказват как по улиците на Кан минувачи са ги спирали, за да изкажат възхищение от емоционалната комплексност на филма и са споделяли лични истории със сходен, на сцени от филма, характер. „Явно сме успели да отключим една истинска емоция и се радваме, че с този филм отваряме вратата на честността в женските отношения“, споделя екипът.

Мина и Весела казват за филма: “Занимава ни женската ранимост, онова, което все остава неизказано, неуловимо. Кино езикът позволява да изразим това без да бъдем брутални. Всички ни потриса, когато някое животно е наранено, а когато стане въпрос за наранен човек, жена, е сякаш заслужено. Във Франция, където довършвахме филма, по стените на сградите има надписи на хартия А4 – тя бе изнасилена и убита. След дни страниците са скъсани и заместени с “наказана”. Да, жените наистина плачат и ние искаме да им обърнем внимание. Интересува ни женската солидарност. Филмът „Жените наистина плачат“ разказва за семейство пълно с жени, в общество където “gender” се превърна в обидна дума и манипулацията около Истанбулската конвенция показа как обществото ни има още много да извърви.”

Част от рецензиите и интервютата:

Screen International: https://www.screendaily.com/reviews/women-do-cry-cannes-review/5161182.article

Cineuropa: https://www.cineuropa.org/fr/newsdetail/407805/

ARTE: https://www.arte.tv/fr/videos/103555-016-A/conversation-avec-vesela-kazakova-et-mina-mileva-autour-du-film-women-do-cry/

Variety: https://variety.com/2021/film/global/maria-bakalova-borat-2-women-do-cry-1235008537/

Deadline: https://deadline.com/video/women-do-cry-borat-subsequent-moviefilm-maria-bakalova-vesela-kazakova-mina-mileva-interview-cannes/

Daily Mail: https://www.dailymail.co.uk/tvshowbiz/article-9787309/Maria-Bakalova-poses-storm-Women-Cry-photocall-Cannes-Film-Festival.html

Анотация: Пет жени от едно семейство без да броим бебето се опитват да отстоят себе си в страна, която се раздира от хомофобия и предразсъдъци. 

Синопсис: Майка-щъркел пада разстреляна от комин. Новородилка опитва да се хвърли от балкона. Инфектирано с HIV момиче се сблъсква с жестоката стигма около болестта. Майка се осланя на лунния календар. Тези събития в това средностатистически българско семейство се случват на фона на отхвърлянето на Истанбулската конвенция и абсурдните протести срещу джендър идеологията.

Копродукция: България  / Франция

В ролите: Мария Бакалова, Ралица Стоянова, Катя Казакова, Биляна Казакова, Весела Казакова, Йосиф Сърчеджиев, Росица Гевренова, Диана Спасова, Добриела Попова. Сценаристи: Биляна Казакова, Мина Милева и Весела Казакова; Монтаж: Донка Иванова, Ян Деде; Оператор: Димитър Костов; Музика: Анди Каутън; Звукообработка: Жан-Пиер Холбуач; Мишунг: Стефан Де Рокини; Цветови корекции: Лионел Коп;

Режисьори: Мина Милева и Весела Казакова

Продуценти: Мина Милева и Весела Казакова – Активист 38; Кристоф Брюнше –  Иси е Ла продъкшънс (Ici et La productions)

Ко-продуцент: Оливие Пер – АRTE FRANCE CINEMA

С подкрепата на: Национален Филмов Център, ARTE France, EURIMAGES, Ile de France

Фестивали: Официална селекция Кан 2021 – „Особен поглед“

Биография на режисьорите:

Аниматорът и режисьор Мина Милева и актрисата Весела Казакова от продуцентската компания „Активист 38“ нашумяха със скандалния си документален филм “Чичо Тони, Тримата Глупаци и ДС” (2013), който, според Варайъти “действа като рядка конска муха, чието ухапване причинява остра алергична реакция върху тънката кожа на българския филмов елит.” Наред с институционални проблеми в България след излизането на провокативния им филм “Звярът е още жив” (2016), си спечелват прозвището “Демонично Дуо”, получено от български парламентарист от БСП. „

Игралният им дебют “КОТКА В СТЕНАТА” (2019), определен от тях като “политически некоректен” е номиниран за награда „Златен леопард“ на фестивала в Локарно през 2019-та година и селектиран от Европейската Филмова Академия през 2020. Участвал на 5 на брой А-категория фестивали, филмът постига първо място в лятната класация на Скрийн Интернешънъл за независими фестивални хитове от лятото. Филмът е носител на наградата на международната критика на Варшавския фестивал 2019-та, наградата за публиката и на младежкото жури на фестивала на Тарковски Зеркало в Русия, най-добър дебют на българския национален фестивал “Златна Роза” през 2019-та и най-добър български филм на София Филм Фест 2020. С най-новия си филм „Жените наистина плачат“ (2021) постигат официална селекция (Особен поглед) на фестивала в Кан.

Previous article Един различен женски бизнес брънч
Next article Филм за легендарния и дързък фотограф Хелмут Нютън гледаме днес
Искра Ангелова е българска журналистка, актриса, преводачка, продуцентка и писателка. Тя завършва с отличие 22-ра гимназия в София и печели Националната олимпиада по литература, с което е приета в специалност Българска филология в СУ „Климент Охридски“. Междувременно я приемат и в специалността Актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ в класовете на проф. Димитрина Гюрова и Пламен Марков, и на Леон Даниел, Ивайло Христов и Меглена Караламбова, както и в специалността Театрознание. Искра завършва едновременно актьорско майсторство и българска филология. Две години е на щат в Сатиричния театър, играе в няколко представления там, както и в театър „Сълза и смях“, води различни детски и младежки рубрики в БНТ и участва във филми на Студио „Екран“, както и в рубриката „Телевизионен театър“. Прави първите си интервюта като журналист за сп. „Театър“. През пролетта на 1996 г. тя спечелва стипендията Фулбрайт на американското правителство и през 1997 г. заминава, за да учи телевизионна и радио журналистика в университета „Емерсън“ в Бостън, САЩ. Докато следва, Искра се явява на кастинги и играе Нина Заречная в „Portal Theatre“ в Бостън, както и снима в няколко филма. След като завършва магистратурата си и стажува като репортер в местните канали на NBC и ABC News в Бостън, тя се явява на интервю за втори продуцент на сутрешния блок на CBS в Ню Йорк и го печели. Там Искра отразява войната в Косово, прави репортажи за престрелките в училищата, ураганите и др. горещи новини, подготвя интервютата с актьори като Дъстин Хофман, Глен Клоуз и Хю Грант, режисьори като Мартин Скорсезе и музиканти като Уинтън Марсалис и Марая Кери, но големият ѝ пробив е интервюто с беглец от ФБР, по което известното публицистично предаване „60 минути“ на телевизията прави цял епизод. Поради регламента на Фулбрайт, Искра трябва да се върне в България. Тя се явява на интервю още във Fox News в Ню Йорк и така става един от създателите на сутрешния блок на bTV “Тази сутрин“ в България, където е водещ. Между 2002-2005 г. Искра е главен редактор и водещ на сутрешния уикенд блок по Нова телевизия „У нас“. От 2005 до 2019 г. тя е главен редактор, сценарист и водещ на културното токшоу по БНТ „Нощни птици“, където е канила най-изявените, интересни и свободомислещи хора на изкуството у нас, както и световни звезди от ранга на Вим Вендерс, Джон Лоутън, Серджо Кастелито, Маргарет Мацантини, Джон Савидж, Лоренцо Ламас и др. През 2019 г. предаването е спряно с неясни мотиви. Междувременно Искра е автор на няколко документални филма за писателките Лаура Ескивел, Елиф Шафак и Юлия Кръстева, като вторият ѝ филм за Кръстева „Кой се страхува от Юлия Кръстева?“ открива фестивала „Master of Art“ през 2017 г. и е показан в рамките на LIDF – London International Film Festival – в Лондон и Париж. Тя е съосновател на „Общество Айн Ранд“ в България, както и редактор на „Атлас изправи рамене“ на авторката. През последните 2 години Искра работи над онлайн интерактивна енциклопедия „Мамапедия“, която става сайт на годината за 2020 г. според публиката на bgweb.bg. Искра Ангелова е горд носител на наградата на Съюза на българските журналисти за специален принос за 2019 г. Искра е била преподавател по сценична реч на два класа в НАТФИЗ, а през последните години превежда няколко книги и пиеси, в които и играе, като „По-близо“ и „Красиви тела“. Те имат дълъг живот на българска сцена, второто наскоро постигна рекордните 14 години на пълни салони. Откакто е в България, тя снима в няколко американски филмови продукции и играе на сцените на Народен театър „Иван Вазов“, Театър „Българска Армия“, Варненски театър, „Сълза и смях“, Младежки театър „Николай Бинев“, Модерен театър, галерия „Етюд“ и др. Тя става сред най-четените автори на сайта Offnews, а статията ѝ за сп. „Артизанин“ от 2019 г. „Краят на елитите“ има над 500 000 прочитания. През 2020/21 г. тя организира и представя поредица музикално-литературни четения, посветени на големите български поети Лилиев, Явров и Багряна със свои приятели – именити артисти и музиканти.

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here