Home Настолна книга На 8 март: 8 избрани стихотворения на 8 български поетеси

На 8 март: 8 избрани стихотворения на 8 български поетеси

На 8 март: 8 избрани стихотворения на 8 български поетеси
8 март/Поезия

Преди 165 години едни смели жени излизат на протест, защитавайки правата си и превръщат днешната дата в символ на женствеността и женската сила.

През декември 1977 г. Общото събрание на ООН приема специална резолюция, с която обявява 8 март за Международен ден на жените, първоначално създаден като Международен ден на работещите жени. Денят се отбелязва в над 30 държави по света.

Избрахме да почетем днешния 8 март с осем смели жени и любими български поетеси и техния нежен бунт в рими. Честит празник с Екатерина Йосифова, Елена Денева, Камелия Кондова, Мария Донева, Мая Дългъчева, Миряна Башева, Петя Дубарова, Станка Пенчева.

Екатерина Йосифова

И книгите са места за живеене

И книгите са места за живеене,

и то от най-добрите.

В тях срещаш хора като подаръци.

Нечия следа те насърчава.

(Нечия изгубена любов търси убежище в теб…)

Не говоря за откровенията с двойно дъно,

нито за приказката, която свършва тъжно.

Но толкова сме много иначе,

как да се забележи всяка светлинка?

А страниците като лупи приближават

тънкото й трепкане.

И всяко има значение.

И всеки има значение.

И с тоя мой живот, когото все подреждам

и е все неподреден,

ще се запитам вече:

живях ли, или книжка си четях?

***

Елена Денева

Студено

Колко да е студено – минус тебе, не повече.

Другото няма значение. Другото просто е климат.

С лятото под езика си мълча. Пак ще пробвам

да си запаля огнището с мисълта, че те има.

A сигурно някъде вън още продават кибрити

малки момичета със посинели усти и петички.

Сигурно някъде има – точно къде не питай-

и магазин за надежда с две потънали в прах полички.

Сигурно скита се някъде един каещ се Кай. Без Герда.

Герда стои на топличко до съвестта си заспала.

Пробва короната ледена, но няма как да се огледа-

тихичко хлипа насън заради счупеното огледало.

Сигурно има някъде и люпилня за феникси,

сред пепелища на клади от приказни книги.

Няма да тръгвам да търся – още ми е студено.

Минус тебе, не повече. Но за премръзване стига.

***

Камелия Кондова

Защото

Не съм мама. И не мога сега да ви взема.

А ръцете ви тръгват нагоре — да стигнат оградата.

И какво ми остава? Още малко измъчено време

да си представям главиците ви на рамото си.

Ей ти, русото там, не ме гледай така със очите

на сина ми, той отдавна е вече в креватчето.

Малки днешни сълзи, големи утрешни скитници —

всяко паяче в този дом ви е братче.

Отсега са се свили свирепо тия малки юмручета.

Свикнали сте да виждате в ласката — клопка.

Сега разбирам защо не ви хапят кучетата.

А синът ми се плаши от домашната котка.

***

Мария Донева

Момиче

Какви са ти ситни стъпките
по този неравен лед!
Листата настръхват в пъпките,
във чая въздъхва мед,

стрехите със бели шалове
започват да се топят,
и котките се търкалят
в любов на самия път.

А ти си вървиш с потропване
за щастие на леда,
и шиите си изопват
и с погледи те следят

дърветата, светофарите,
прозорците с нежен скреж,
и твоите стъпки парят,
когато прелиташ пеш.

Разсънен, градът наднича
и чуди ти се, какво,
какво си дете, момиче,
сънувано същество…

***

Мая Дългъчева

Дъщеря ми сънува

„Това е хубаво!…“
          от най-честите думи на Габи

Дъщеря ми сънува – тази малка жена
сред съня си е бебе,
поточе и облак…
И е пълна с такава добра тъмнина,
че отвътре, долавям,
е светло и обло.
Аз не мога да вляза там, където е тя.
И не искам – дъхът й ми стига.
Ако вдъхна докрая,
ще полетя – от лъчи, чучулиги и риган!
…Ако аз съм родила този атом лазур,
ще си ходя спокойна оттука –
както мен проветрява с:
„Мамо, ти си сладур!“,
по света със „Сладур!“ ще почука…
Ще засели тъгата с чучулиги, с лъчи,
на мърморко трапчинки ще сложи…
Мое златно ключенце,
от дете ти личи
как отключването ти е в кожата!
С малко страх те изпращам –
страшничко е навън…
Но те знам – ще му вържеш пискюли
и най-страшното страшно
ще подскочи – лош сън,
изненадан със смях и опулен…
…Дъщеря ми сънува. Нека спи, нека спи…
Нека сили събира за после –
по тавана на мрака звезди ще лепи
и ще ражда деца и апостоли…
Аз се моля на пръсти: дано някой ден,
щом съвсем от очи я изгубя,
някой друг да й каже – за света подреден:
„Браво, малката! Това е хубаво!“

***

Миряна Башева

Но пак е пролет

Ужаcнo! Ho пак e прoлeт.
(Taкa се слyчи и лaни.)
И пак в гpaдинките бродят
мaлки престъпни жeлания.
Искам да тъпчем трeвата!
Искам да кършим клони!
He ни ли тъпче средата,
дето сме й околни?
Hе рухна ли клон – пословичен,
дето сме много на него?
Кой от нас беше в повече –
излишен като Онегин?

Искам безумства! Чу ли ме,
стара досадна етика?
Не чува… И вятър брули
душичката на небето.
И само на сантиметри
звезда се търкулна. (Рор-star.)
И малко ми стана ретро,
сякаш се влюбвам в по-стар.
По-младите страстно бродят
и диво цъфтят липите.
Не трябваше да е пролет…?
Добре, че мене не питат.

***

Петя Дубарова

Да съм слънчево момиче

В дланите ми каца слънцето червено –

добро и светло, като гълъб ален,

то сгушва се усмихнато във мене

и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам

и дланите ми винаги да парят;

да нося дъх на слънце негасимо

и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,

да казват „Тя е слънчево момиче,

във вените й слънчево червени

дъхът на слънцето с кръвта й тича.“

Аз искам, щом издъхна уморена,

то – слънцето – със мен да не изстине,

а светло като мойта кръв червена

да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,

за себе си и мен да им разказва

и аз ще бъда жива, вечно жива,

защото мойто слънце няма да залязва.

***

Станка Пенчева

Сила

Аз мога на устата си да заповядам –
и тя мълчи, или се усмихва само.
Лежат у мене думите като затворници,
затисната е тежката врата със камък.

Аз мога на очите си да заповядвам:
те стават вирове дълбоки и зелени,
незнайно дъно скрили в глъбините си.
Водите са спокойни и студени…

Ръката ми се подчинява мълчаливо:
лежи на скута ми като заспала птица
или докосва пръстите ти с безразличие –
не е гнездо за нея твоята десница…

Ако поискам –
ще те погледна тъй, че сред тълпа голяма
да ме усетиш и да се обърнеш.
Ако поискам – устни ще помръдна само,
а ти ще знаеш вече всички думи.
Поискам ли – ще сложа длан на твойто рамо
и ти ще минеш бос през жар и пламък…

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here