Преди 165 години едни смели жени излизат на протест, защитавайки правата си и превръщат днешната дата в символ на женствеността и женската сила.
През декември 1977 г. Общото събрание на ООН приема специална резолюция, с която обявява 8 март за Международен ден на жените, първоначално създаден като Международен ден на работещите жени. Денят се отбелязва в над 30 държави по света.
Избрахме да почетем днешния 8 март с осем смели жени и любими български поетеси и техния нежен бунт в рими. Честит празник с Екатерина Йосифова, Елена Денева, Камелия Кондова, Мария Донева, Мая Дългъчева, Миряна Башева, Петя Дубарова, Станка Пенчева.
Екатерина Йосифова
И книгите са места за живеене
И книгите са места за живеене,
и то от най-добрите.
В тях срещаш хора като подаръци.
Нечия следа те насърчава.
(Нечия изгубена любов търси убежище в теб…)
Не говоря за откровенията с двойно дъно,
нито за приказката, която свършва тъжно.
Но толкова сме много иначе,
как да се забележи всяка светлинка?
А страниците като лупи приближават
тънкото й трепкане.
И всяко има значение.
И всеки има значение.
И с тоя мой живот, когото все подреждам
и е все неподреден,
ще се запитам вече:
живях ли, или книжка си четях?
***
Елена Денева
Студено
Колко да е студено – минус тебе, не повече.
Другото няма значение. Другото просто е климат.
С лятото под езика си мълча. Пак ще пробвам
да си запаля огнището с мисълта, че те има.
A сигурно някъде вън още продават кибрити
малки момичета със посинели усти и петички.
Сигурно някъде има – точно къде не питай-
и магазин за надежда с две потънали в прах полички.
Сигурно скита се някъде един каещ се Кай. Без Герда.
Герда стои на топличко до съвестта си заспала.
Пробва короната ледена, но няма как да се огледа-
тихичко хлипа насън заради счупеното огледало.
Сигурно има някъде и люпилня за феникси,
сред пепелища на клади от приказни книги.
Няма да тръгвам да търся – още ми е студено.
Минус тебе, не повече. Но за премръзване стига.
***
Камелия Кондова
Защото
Не съм мама. И не мога сега да ви взема.
А ръцете ви тръгват нагоре — да стигнат оградата.
И какво ми остава? Още малко измъчено време
да си представям главиците ви на рамото си.
Ей ти, русото там, не ме гледай така със очите
на сина ми, той отдавна е вече в креватчето.
Малки днешни сълзи, големи утрешни скитници —
всяко паяче в този дом ви е братче.
Отсега са се свили свирепо тия малки юмручета.
Свикнали сте да виждате в ласката — клопка.
Сега разбирам защо не ви хапят кучетата.
А синът ми се плаши от домашната котка.
***
Мария Донева
Момиче
Какви са ти ситни стъпките
по този неравен лед!
Листата настръхват в пъпките,
във чая въздъхва мед,
стрехите със бели шалове
започват да се топят,
и котките се търкалят
в любов на самия път.
А ти си вървиш с потропване
за щастие на леда,
и шиите си изопват
и с погледи те следят
дърветата, светофарите,
прозорците с нежен скреж,
и твоите стъпки парят,
когато прелиташ пеш.
Разсънен, градът наднича
и чуди ти се, какво,
какво си дете, момиче,
сънувано същество…
***
Мая Дългъчева
Дъщеря ми сънува
„Това е хубаво!…“
от най-честите думи на Габи
Дъщеря ми сънува – тази малка жена
сред съня си е бебе,
поточе и облак…
И е пълна с такава добра тъмнина,
че отвътре, долавям,
е светло и обло.
Аз не мога да вляза там, където е тя.
И не искам – дъхът й ми стига.
Ако вдъхна докрая,
ще полетя – от лъчи, чучулиги и риган!
…Ако аз съм родила този атом лазур,
ще си ходя спокойна оттука –
както мен проветрява с:
„Мамо, ти си сладур!“,
по света със „Сладур!“ ще почука…
Ще засели тъгата с чучулиги, с лъчи,
на мърморко трапчинки ще сложи…
Мое златно ключенце,
от дете ти личи
как отключването ти е в кожата!
С малко страх те изпращам –
страшничко е навън…
Но те знам – ще му вържеш пискюли
и най-страшното страшно
ще подскочи – лош сън,
изненадан със смях и опулен…
…Дъщеря ми сънува. Нека спи, нека спи…
Нека сили събира за после –
по тавана на мрака звезди ще лепи
и ще ражда деца и апостоли…
Аз се моля на пръсти: дано някой ден,
щом съвсем от очи я изгубя,
някой друг да й каже – за света подреден:
„Браво, малката! Това е хубаво!“
***
Миряна Башева
Но пак е пролет
Ужаcнo! Ho пак e прoлeт.
(Taкa се слyчи и лaни.)
И пак в гpaдинките бродят
мaлки престъпни жeлания.
Искам да тъпчем трeвата!
Искам да кършим клони!
He ни ли тъпче средата,
дето сме й околни?
Hе рухна ли клон – пословичен,
дето сме много на него?
Кой от нас беше в повече –
излишен като Онегин?
Искам безумства! Чу ли ме,
стара досадна етика?
Не чува… И вятър брули
душичката на небето.
И само на сантиметри
звезда се търкулна. (Рор-star.)
И малко ми стана ретро,
сякаш се влюбвам в по-стар.
По-младите страстно бродят
и диво цъфтят липите.
Не трябваше да е пролет…?
Добре, че мене не питат.
***
Петя Дубарова
Да съм слънчево момиче
В дланите ми каца слънцето червено –
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.
Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.
И хората да гледат мен засмени,
да казват „Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича.“
Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
***
Станка Пенчева
Сила
Аз мога на устата си да заповядам –
и тя мълчи, или се усмихва само.
Лежат у мене думите като затворници,
затисната е тежката врата със камък.
Аз мога на очите си да заповядвам:
те стават вирове дълбоки и зелени,
незнайно дъно скрили в глъбините си.
Водите са спокойни и студени…
Ръката ми се подчинява мълчаливо:
лежи на скута ми като заспала птица
или докосва пръстите ти с безразличие –
не е гнездо за нея твоята десница…
Ако поискам –
ще те погледна тъй, че сред тълпа голяма
да ме усетиш и да се обърнеш.
Ако поискам – устни ще помръдна само,
а ти ще знаеш вече всички думи.
Поискам ли – ще сложа длан на твойто рамо
и ти ще минеш бос през жар и пламък…
