Home Featured Нищо няма да му стане на Вазов

Нищо няма да му стане на Вазов

Нищо няма да му стане на Вазов
Снимка: Венелин Пиперов

Страх. Умират роднини. Вече нямаме сили да излизаме или да си говорим. Затворили сме се помежду си – в най-тесен кръг, пазаруваме, готвим, превърнали сме се в биологични единици. Непрестанно следим какви симптоми имаме, мерим температурата, споглеждаме се, като се разкашляме, плачем тайно нощем. Тичаме до аптеката, вместо на любовна среща; гледаме в компютъра, вместо към небето; четем новинарски бюлетини, вместо романи; следим статистиката на умрелите, вместо програмата на концертите и театрите… Нямаме ентусиазъм, нямаме надежди, нямаме обич, нямаме планове. Живеем в ад. Последни по ваксинация в Европа и първи по смъртност в света – добре де, дори религията е признала науката още през средните векове, няма ли малко здрав разум тук, по тези места? Няма. Ужасяващата болест, която блокира целия свят се усеща стократно по-силно тук, където няма свобода, нито свободни медии и затова никой не им вярва, на съществуващите. Но това си е така още от времето на Вазов, нали?

Знаете ли, чувам от сцената, кой не прави планове? Робът. Робът няма планове. Неговият живот не може да е вълнуваща история, той живее в „епизоди“. Някой друг прави плановете за него. Някой друг пише неговата история. Господарят му.

Звучи ли познато? Кога за последно имахте мечта? Кога за последно, когато я споделихте с някого, той не ви каза: „Това тука просто няма как да стане!“? Кога не ви гледаха с подозрение, защото искате просто да работите онова, което умеете, да го работите от сутрин до здрач, без да се скатавате, без да ви мързи, без да искате да избягате в най-безкрайната обедна почивка на света – просто защото го обичате, това нещо, много го обичате и го можете, по дяволите! Кога за последно някой ви се усмихна без причина или ви се обади ей така – да ви попита как сте? Кога за последно получихте цвете или подарък? Кога някой направи нещо за вас? Кога някой ви благодари, когато сте му помогнали или ви пожела нещо хубаво на тръгване? Кога за последен път някой ви написа стих, кога ви докосна?

Превърнахме се в обръгнали на всичко, свикващи със смъртта, безчувствени и безсърдечни типове, които се интересуват само от корема си – и, да, той става все по-голям. Surprise!? Най-мрачните прогнози на фантастите се сбъднаха – в животинската ферма на Оруел хората са свине. Добутахме го, уважаеми зрители, почти съвсем успяхме да сбъднем пророчествата му, всичките.

Робът няма планове, нито надежди, нито мечти. Робът се е примирил и иска да живее в най-дългата обедна почивка на света. Робът мисли, че „те всички са маскари“, че келепирът и муфтата са единственият приятен начин да се изкарва нещо над надницата и че „те се правят, че ми плащат, аз пък ще се правя, че им работя“. Робът не се самоусъвършенства, не се учи на нови умения, не знае езици, не иска да пътува, нито да чете. Той живее навсякъде – не само в България. Виждала съм го да пуши качак и да седи пред мърлявата си бензиностанция някъде в нищото на Тексас, пиейки евтин бърбън или да марширува под силните звуци на марша на площад в Китай, виждала съм го със собствените си очи да влачи кабел и да заспива на стол зад камерата си по време на тракт в телевизионното студио или с часове да пие кафе и да пуши цигара пред някоя държавна институция – той живее по целия свят и няма никакви особени планове. Защото избира да накъса времето си на „епизоди“. Робът често е и предател, защото мрази „героя“. Пак робът е онзи, който уби Ботев и Алеко, предаде Левски и продължава да безчинства и до днес.

Робът няма цел. Той няма мечта. Той знае, че „и това ще мине“ и чака, кибичи, воайорства и хейти. Понякога е безобиден, понякога – опасен. Стайнбек даже го беше дарил с романтичен ореол – всички помним „Улица Консервна“ и героизма на нищоправенето там, безделничеството като бунт. Да, и Пинк Флойд изпяха, че не искаме да бъдем само тухла в Стената, смазани от тази адска машина, която унищожава индивидуалността, докато гигантското прасе-балон летеше над концертите им – и ето ги, разбрали-недоразбрали, днешните младежи у нас се напушват още от сутринта пред училище или пък – редовно на работа, защото искат да им е лекичко, да не се притесняват, да забравят, да им е веселко. Кеф, маскиран като бунт срещу системата? Какъв бунт, бе, келеши, мързи ви да дишате! Ескейпизъм било…

Е, няма да стане така, брат!

Не познавам нито един безделник, който да е успял, ама истински да е успял, защото цял живот се е скатавал, ял е „на баницата мекото“, пил си е ракийката, пушил си е джойнта, играл е на компютърни игри и си е лежал, докато другите глупаци наоколо са учили, действали, работили и се развивали. Това тук, дето го гледаме, е някаква много лоша и нискобюджетна боливудска боза, в която „богатите и известните“ обикновено са престъпници за затвора и златотърсачки, които никога в живота си не са си мръднали пръста. Няма такъв филм, не се лъжете, дори и в най-ниската категория ленти в индийския „Холивуд“. Човешкият прогрес не се дължи на дългите обедни почивки, ужасните махмурлуци и безкрайните летни ваканции на щатните служители, уморените пияници и мамините дечица, той се е случил въпреки тях. Всяко общество има нужда от своите истински герои, като георинята на Вазов в „Една българка“. Всяко общество има нужда от честни, добри, доблестни и смели хора, а не от престъпници и от мафиоти, на които тайничко да иска да подражава, защото му напомнят герои от филм на Скорсезе. Всяко общество има нужда от хора, които са морални, които могат и които знаят как се правят нещата. И рано или късно ще успее да ги сложи начело. Не се лъжете.

Снежина Петрова в "Една българка"
Снежина Петрова в „Една българка“

Мислех си всичко това, докато гледах снощи едно умно, точно, смело и дръзко, модерно, изненадващо и изумително представление. „Една българка“. Една жена се изправи на сцената и разказа по най-талантливия възможен начин всичко онова, което ме гложди, откакто се занимавам с литература – а аз имах великолепна учителка, Бог да я прости, Албена Руневска се казваше тя и покрай нея развих смелостта да разрушавам статуквото в литературната теория, да не вярвам на клишетата и да мисля със собствения си мозък, когато чета. Николай Иванов бе другият ми велик учител по мислене. А проф. Никола Георгиев, на чиито лекции в СУ се ходеше като на рок концерт и аулата му винаги беше пълна до козирката с правостоящи, завърши образованието ми по логика и критически анализ.

"Една българка" декор
Декорът на „Една българка“

Онзи ден на сцената видях една актриса, която не е загубила и забравила нито за секунда точно това – способността си да задава въпроси, да разрушава клишета, да осмисля реалността през изкуството и обратното. Да наблюдава, да регистрира, да вади изводи от ставащото наоколо.

Шапо, Снежина Петрова!

Усещането, че си попаднал тъкмо там, където трябва да бъдеш и че някой мисли като теб е силен ендорфин, летях на излизане. Такъв театър ми се гледа, такъв театър ми се прави, това е единственият начин да се извадим сами за косите от тази леност, тресавище, кал, която ни поглъща като в блато – трябва да правим политически, плакатен, смел, скандален театър, да подлагаме на съмнение официалните мнения, нищоказването, конформизма, предателството! Глупостта, която гледаме по телевизията не е норма, свободата на словото не е утопия, нашето бъдеще не е в чужди ръце – то зависи само от нас.

Неслучайно колегите ни от Бургтеатър във Виена излязоха наскоро с пърформанс, четейки есемесите, уличаващи в корупция техния подал оставка канцлер Курц (Causa Kurz: Die #Chatprotokolle) и така, заедно с водещия австрийски вестник „Дер Стандарт“ направиха размера на бедствието видим.

Кауза Курц – Бургтеатър

И наистина нищо няма да му стане на Вазов, ако се разколебае мъничко патоса му, ако се опитаме действително да го разберем и осмислим, ако се поспори с остарелите начини на преподаване в българското училище, ако се помисли как да се преведе един друг век и контекста му на децата днес, без да се окепазява онзи език, без да се тъпче с кални обувки в словото, без да се профанизира класиката и да се превежда на „шльокавица“. Няма как да разчитаме, че Вазов ще им е интересен от само себе си на децата, просто няма как.

Но тя, тази „една българка“ Снежина успя да накара залата, пълна с млади и с техните родители, и с бабите и дядовците им, да скандира с нея, тя успя да ни раздвижи, да ни разсмее, да ни разплаче… С „Една българка“ на Вазов! Никога не съм си фантазирала, познавайки до болка текста, че той може да бъде преразказан и осъвременен така, че дори аз с моите огромни напластявания и предразсъдъци точно към патриарха на българската литература и към най-популярното му произведение, да се разрева като дете, гледайки (по-скоро – слушайки) сцената с умиращото внуче?! Гениално изпълнение, да не говорим че актрисата изигра над 20 образа с такава лекота, че ми е трудно изобщо да го асимилирам. Възхитена съм.

Още по-интересно е, че текстът е базиран на поредица интервюта, които Снежина е направила с водещи български литературоведи, литературни историци и театрални критици, а после ги пресъздава на сцената. Оригиналните интервюта също могат да бъдат гледани – със съвсем образователна цел.

Снежина Петрова превърна „Една българка“ на Иван Вазов не в моноспектакъл – тя я превърна в празник, в повод за сериозно преосмисляне на цялата ни образователна система и напомняне какво всъщност трябва да прави съвременното изкуство, дори когато посяга към класиката – да провокира, да пита, да дискутира, да се занимава с актуалните теми, които вълнуват човека… днес, тук и сега. Стига сме се крили зад пиеси, писани преди 100 и 200 години! Сега трябва да се живее и да се твори, да се крещи от сцената. Човекът, ако вече изобщо може да бъде спасен, ще бъде спасен чрез изкуството.

Гледайте го непременно, в театър „Азарян“ е широко и се спазват противоепидемичните мерки, това е при фонтаните-„топки“, в подлеза на НДК.

„Театърът може да послужи като надграждащ образованието инструмент, който среща най-младата публика с алтернативни гледни точки, провокира диалог и подпомага усвояването на литературния материал през различни интерактивни медии, каквито са съвременните театрални и визуални форми“, казва Снежина Петрова.

А аз ще добавя: и може да бъде правен съвременно, от сърце и душа, талантливо, до смърт. Така се усещаше това представление – едновременно като зов за помощ и като надежда, че линейката е на път. Като светъл лъч, че спасение дебне отвсякъде.

Искате да знаете повече?

Снежина Петрова в „Една българка“


За една нощ баба Илийца раздвижва целия свят, за да изпълни човешкия си дълг. Възможно ли е това да стане норма, а не изключение? Възможно ли е, докато изучаваме един разказ, да придобиваме знания в най-различни научни области и има ли бъдеще един подобен подход в съвременното образование? Робството като личен избор, като вътрешно състояние – това са само част от въпросите и темите, които вълнуват създателите на представлението.

Зад него застава екип от учени – проф. Албена Хранова, проф. Миглена Николчина, д-р Николета Пътова, проф. Виолета Дечева, проф. Веселин Методиев, д-р Георги Гочев, проф. Пламен Бочков, д-р Азиз Таш и д-р Румен Петров. Режисьор е Десислава Шпатова, както и съсценарист, заедно със Снежина Петрова. Музиката е на Асен Аврамов. На Петя Хайнрих е адаптацията на разказа в свободен ритмизиран стих с традиционни мотиви. Консултанти са проф. Михаил Неделчев и Биляна Курташева.
Проектът на сдружение „Легал арт център“, автори на „Медея“ (2019), е реализиран с финансовата подкрепа на националния фонд „Култура“ и програма „Култура“.

Гледайте „Една българка“ в театър „Азарян“ в подлеза на НДК на 16 ноември и 30 декември. Ама непременно го гледайте.

Previous article Точно на Хелоуин е време за „Рога“
Next article Седмица на БУДИТЕЛИТЕ в NewsONE: „Колко малко си даваме сметка за будителството, докато човекът, който ни буди, все още живее редом с нас.“
Искра Ангелова е българска журналистка, актриса, преводачка, продуцентка и писателка. Тя завършва с отличие 22-ра гимназия в София и печели Националната олимпиада по литература, с което е приета в специалност Българска филология в СУ „Климент Охридски“. Междувременно я приемат и в специалността Актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ в класовете на проф. Димитрина Гюрова и Пламен Марков, и на Леон Даниел, Ивайло Христов и Меглена Караламбова, както и в специалността Театрознание. Искра завършва едновременно актьорско майсторство и българска филология. Две години е на щат в Сатиричния театър, играе в няколко представления там, както и в театър „Сълза и смях“, води различни детски и младежки рубрики в БНТ и участва във филми на Студио „Екран“, както и в рубриката „Телевизионен театър“. Прави първите си интервюта като журналист за сп. „Театър“. През пролетта на 1996 г. тя спечелва стипендията Фулбрайт на американското правителство и през 1997 г. заминава, за да учи телевизионна и радио журналистика в университета „Емерсън“ в Бостън, САЩ. Докато следва, Искра се явява на кастинги и играе Нина Заречная в „Portal Theatre“ в Бостън, както и снима в няколко филма. След като завършва магистратурата си и стажува като репортер в местните канали на NBC и ABC News в Бостън, тя се явява на интервю за втори продуцент на сутрешния блок на CBS в Ню Йорк и го печели. Там Искра отразява войната в Косово, прави репортажи за престрелките в училищата, ураганите и др. горещи новини, подготвя интервютата с актьори като Дъстин Хофман, Глен Клоуз и Хю Грант, режисьори като Мартин Скорсезе и музиканти като Уинтън Марсалис и Марая Кери, но големият ѝ пробив е интервюто с беглец от ФБР, по което известното публицистично предаване „60 минути“ на телевизията прави цял епизод. Поради регламента на Фулбрайт, Искра трябва да се върне в България. Тя се явява на интервю още във Fox News в Ню Йорк и така става един от създателите на сутрешния блок на bTV “Тази сутрин“ в България, където е водещ. Между 2002-2005 г. Искра е главен редактор и водещ на сутрешния уикенд блок по Нова телевизия „У нас“. От 2005 до 2019 г. тя е главен редактор, сценарист и водещ на културното токшоу по БНТ „Нощни птици“, където е канила най-изявените, интересни и свободомислещи хора на изкуството у нас, както и световни звезди от ранга на Вим Вендерс, Джон Лоутън, Серджо Кастелито, Маргарет Мацантини, Джон Савидж, Лоренцо Ламас и др. През 2019 г. предаването е спряно с неясни мотиви. Междувременно Искра е автор на няколко документални филма за писателките Лаура Ескивел, Елиф Шафак и Юлия Кръстева, като вторият ѝ филм за Кръстева „Кой се страхува от Юлия Кръстева?“ открива фестивала „Master of Art“ през 2017 г. и е показан в рамките на LIDF – London International Film Festival – в Лондон и Париж. Тя е съосновател на „Общество Айн Ранд“ в България, както и редактор на „Атлас изправи рамене“ на авторката. През последните 2 години Искра работи над онлайн интерактивна енциклопедия „Мамапедия“, която става сайт на годината за 2020 г. според публиката на bgweb.bg. Искра Ангелова е горд носител на наградата на Съюза на българските журналисти за специален принос за 2019 г. Искра е била преподавател по сценична реч на два класа в НАТФИЗ, а през последните години превежда няколко книги и пиеси, в които и играе, като „По-близо“ и „Красиви тела“. Те имат дълъг живот на българска сцена, второто наскоро постигна рекордните 14 години на пълни салони. Откакто е в България, тя снима в няколко американски филмови продукции и играе на сцените на Народен театър „Иван Вазов“, Театър „Българска Армия“, Варненски театър, „Сълза и смях“, Младежки театър „Николай Бинев“, Модерен театър, галерия „Етюд“ и др. Тя става сред най-четените автори на сайта Offnews, а статията ѝ за сп. „Артизанин“ от 2019 г. „Краят на елитите“ има над 500 000 прочитания. През 2020/21 г. тя организира и представя поредица музикално-литературни четения, посветени на големите български поети Лилиев, Явров и Багряна със свои приятели – именити артисти и музиканти.

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here