Home Мнение Пламен Марков се завръща с постановка в Сатирата – личен разказ за „размразяването“ и славните години на този театър, създаден, за да бъде нащрек

Пламен Марков се завръща с постановка в Сатирата – личен разказ за „размразяването“ и славните години на този театър, създаден, за да бъде нащрек

Пламен Марков се завръща с постановка в Сатирата – личен разказ за „размразяването“ и славните години на този театър, създаден, за да бъде нащрек
Пламен Марков и Георги Калоянчев, сниммка от личния профил на режисьора във Facebook

Режисьорът Пламен Марков дни преди премиерата:

„Предстоящото представление „Експлозивна комедия за Големия взрив“ в Сатирата, както си го представя авторът Секулов и както си го представя художничката Каланова.

А сега – както си го представя режисьорът Марков. Да видим дали сме ги съчетали. Защо реших да поставя новата „Експлозивна“ пиеса на Александър Секулов?

Както е известно, аз имам своя биография с Държавния Сатиричен Театър. Случи се така, че през 1989 на 33 години го оглавих като Главен художествен ръководител, та и Директор, за 8 дълги години. Няма сега да описвам трудности и перипетии, защото разчитам, главно по финансови причини, един ден да си закупите мемоарите ми, в които би трябвало да откриете прелюбопитни истории от този период на българския театър, ако добрата ми памет дотогава не започне да ми изневерява. Ако случайно такива мемоари бъдат написани и издадени, ще има какво да се научи, сигурен съм. Но нека не промотираме тук „нероден Петко“.

Ивайло Христов, Лидия Гяурова, Продан Димов, Пламен Марков, снимка: Facebook

Ще обърна внимание само върху един естетически семиотичен проблем, свързан с името на театъра. „Държавен Сатиричен Театър“ – това е, разбира се, оксиморон. Как хем държавен (на властта), хем пък сатиричен (срещу властта). Той е създаден през 1956-57 г. с осъзнаването на необходимост от социални отдушници, защото безпощадната „диктатура на пролетариата“ трябва да стане поприкрита и да се даде възможност след ХХ-тия конгрес на КПСС в Съветския съюз и Априлския пленум на БКП в България, случили се през февруари и април 1956, да се създаде ограничена територия за критика към властта, но и насочена срещу някои нейни активисти, т.е. в известен смисъл самокритика на властта. Станало е ясно след бунтовете на работниците срещу работническата власт в ГДР, Полша и Унгария през 1953 и 1956, че комунистите в Източна Европа са яхнали буре барут, както и че не може безкрайно да се управлява само с репресии. И идва моментът на така нареченото „размразяване“. Как обаче да има свободна критика на властта, но тя да е строго контролирана от властта? Това е задача, която на казармен жаргон се нарича: „мощно ура, но тихо“, а на езика на един румънец Йонеско може да се формулира като

„Много го искам, макар че не го искам много“.

Йожен Йонеско

И се явява идеята да има сатиричен вестник – в-к „Стършел“, който да бичува безмилостно недъзите на социализма, но той да е орган на ЦК на Комунистическата партия. Да се създаде и Държавен Сатиричен театър по примера на „Театр Сатиры“ в Москва, но с още по-категорично българско нововъведение в заглавието: хем държавен, хем сатиричен, т.е. изобличаващ публично недъзите, които управлението, ако ги схваща, би трябвало да е по-лесно просто да отстрани, вместо яростно да ги разобличава. Да не забравяме, че това е времето и на публичната самокритика като общоприет обществен ритуал, източноевропейски вариант на прочутото харакири. Харакири, но с безопасни игли. Но общественият ентусиазм и отприщена енергия, съпътстващи този освобождаващ акт на неизбежна необходимост водят до наистина забележителни резултати. Съвременниците жадуват да се вглеждат в несъответствията на пропагандата и реалностите. И платната на новосъздадения Държавен Сатиричен Театър мощно се надуват от вятъра на промяната. Огромният талант и страстното желание за самодоказване на създателите му осигуряват останалото.

„по време на размразяването Сатирата става най-любимият, най-модерният, най-търсеният, най-плебейският, най-елитарният, най-популярният театър на София.“

Пламен марков

Раждат се забележителни постановки, утвърждават се забележителни таланти. Настъпва така нареченият (вече даже преекспониран) „Златен век“, който, разбира се, не трае цяло десетилетие, но през последвалите години инерцията и славата все още са много мощен фактор надуващ платната, понякога за добро, понякога пречещ. Сатирата има свое лице, запазена марка, траектория.

Но ето че дойде новият „вятър на промяната“ от 1989. Всичко вече може да бъде безпощадно критикувано без никакви стратегии за самоограничаване и автоцензуриране. Нищо вече не осигурява монопола над критикуването, който този театър е имал по дефиниция. Какво да критикуваш някакъв заместник-министър или ръководител на сектор (максимално позволено ниво на държавно-партийните сатирични институции като вестник „Стършел“ и ДСТ), като всеки може да напопържа президента и даже да удари шамар на министър-председателя, трошейки му очилата пред камерите. В пресата няма име, което да не бъде публично обругавано и даже линчувано, особено след появата на новата жълта гостенка – жълтата медия. Всеки е свободен да изразява крайни бомбастични идеи и тълкувания. Никому никакви доказателства не са нужни. Къде е мястото в тази надпревара на вакханалията на славната Сатира? „Езоповият език“ е неговорещ, отработената виртуозност на сатиричните актьори, режисьори, драматурзи, сценографи е ужасно демоде. Това, което се е употребявало за лов на мечки в гората, сега служи за ловене на калинки в парка. Даже „мечки“ и „калинки“ вече значат съвсем други неща.

Атанас Атанасов, Ивайло Христов, Пламен Марков, Румен Цонев, Иванка Бенчева, 2003 г., снимка: Facebook

Всички български театри вече правят почти само комедии. Не сатирата, даже комедията престава да бъде монопол на Сатирата. Публиката бързо се изнася от салоните и много бавно се връща. Спектакли, за които за месеци напред е нямало билети, сега нямат публика. Как за броени месеца е възможен такъв отказ на обществен интерес? Традиционният социалистически дефицит, раждащ прословутите предълги опашки за билети до площад „Славейков“ в деня на „пускането“ им на каса (да употребим социалистическия жаргон), като преди това са били заделени билети за „наши“ хора, обезсмисля въпроса „Има ли публика тази вечер?“, така болезнен за българските театрали-чергари и аркашки от преди 1944? До скоро винаги е имало публика, сега този въпрос пак става безпощадно актуален.

И какво значи изобщо в началото на деветдесетте години Държавен Сатиричен? Не е ли по-добре абревиатурата ДСТ да се подмени като тълкуване с Държавен Смешен Театър? Няма ли пък да е прекалено смешна тази мимикрия и абдикация от „трона на Сатирата“? Дали пък да не му дадем някакво друго име (например „Алеко Константинов“), което постепенно да измести това вече като че ли нелепо Държавен Сатиричен. Ако всички играят комедии, може би е добре ние пък да построим Камерна зала (и да я кръстим например на Методи Андонов), и там нашите артисти да се опитат да играят и друг вид пиеси, а не само такива от разреда на хумористичната забава, които очевидно единствено ни предстоят? Дали да не станем филиал на предаването „Хумор, сатира, забава“ на Националното радио и да им поръчваме скечове, така както сме започнали – като сценична илюстрация към вестник „Стършел“, за да онагледяваме по атрактивен начин техните фейлетони?

По сходни причини, някъде около перестройката Йосиф Сърчаджиев настояваше да се смени името на Театъра на Народната армия, на каквото и да е име – например театър „Георги Сава Раковски“, макар Раковски да не е имал нищо общо с театъра. Старото име (ТНА) имаше код към тогавашната негова публика – това е мястото, където поради относителната автономност на армията могат да се говорят много по смели неща, неразрешени за простосмъртните театри. От висотата на своята изключителна заслуга за отбраната на социалистическата родина, Армията има право да бъди взискателна и критична към цивилните гарги. Милиционерите нямат право да глобяват военни, знае се. Нещо като ЦСКА срещу „Левски“. А тогава Театър на Народната армия, в онези бурни години, на много хора вече звучеше като „Ансамбъл на Севернокорейската армия“. Това име вече е с друг код и занапред ще отблъсква, а няма да привлича публика.

Това бяха аргументите, но безупречната традиция и високият престиж на Военния театър или разсейваха тези колебания за момента, или колебаещите се напускаха. Болезнени въпроси на новата самоидентификация, много варианти, много драматични обрати, несекващи търсения, огромни усилия… Просто името Държавен Сатиричен вече не значеше същото нещо. Вече не беше името на тези, които са си отвоювали правото да бъдат много по-критични от другите театри. Появи се „проблемот со идентитетот“, както биха казали едни наши братя на Запад от нас. Пиесите на емблемата на театъра, неговия коронован драматург, ставаха все по-горчиви, все по-сериозни, все по-мрачни, а той беше флагманът на тази драматургия. Великият мъдрец Станко Стратиев! Какви сериозни, важни разговори сме водили с него! Аз съм винаги склонен към оптимизъм, но още в мен кънтят думите му, които за много неща се оказаха ужасно пророчески. Опита се да избяга от неразрешимите проблеми чак във Виена. Но винаги се връщаше и ми носеше нова пиеса. Имам грях към него – категорично не харесах последната му пиеса и му го казах. Толкова го обичах, а толкова го разочаровах. Надявам се да опитам да се реабилитирам пред великата му душа. Почина преди да навърши 60! Огромна и непреодолима загуба!

И изведнъж авторът Александър Секулов, с когото досега не бях работил ми изпрати един свой текст, от който ми замириса на сочна автентична сатира, на откритие, на радост от намерени в думите и ситуациите ориентири, които са отличен повод за сатиричен спектакъл. Не правещ се на смешен, а истински смешен, не пропагандно и шаблонно клише за симулация на гражданска активност, а истинска сатира, не спекулативно предъвкани по публицистичните предавания апокалиптични пророчества, а нещо, в което има сарказъм и болка, но и надежда. Предложих я веднага на ръководството на театъра и вече я репетирам. Репетициите са радостни. Така ми се иска да не се заблуждаваме, че работим по отличен материал за съвременно оригинално българско сатирично представление, така ми се иска да пренесем радостта от работата ни в радост за публиката. Дано богът на Сатирата, дано духът на вечната и велика Сатира да е с нас. Ние имаме надежда! Мирише ми на ранния Стратиев, а не е. Това си е нашият съвременник Секулов.“

Пламен Марков

Част от екипа на Експлозивна комедия

Искате да знаете повече?

Имаме събитие и то е нова съвременна българска пиеса, което се случва все по-рядко. Това актрисата Албена Павлова казва пред БТА по повод премиерата на „Експлозивна комедия за Големия взрив“ от Александър Секулов.

„Добре е, когато звънне хубавата българска сатира, защото това не се случва толкова често, смята режисьорът Пламен Марков. Трудно е да се постигне този ефект, това звънене, и да се получи тази гротеска и сериозно преувеличение, и в същото време – да има болка, страдание. Не просто да кажем едни лоши думи за едни хора. Защото, когато чуя как някой иска да каже едни лоши думи за едни хора, просто изключвам телевизора, радиото… Защото това не ме интересува. Изкуството не е лекарството, както е казал някой от мъдреците, изкуството е болката“.

Пламен Марков, снимка Facebook

„Всички знаем, че Станислав Стратиев е знамето и вдъхновителят на този театър с неговата невероятна драматургия. Силно се надявам, че в лицето на Александър Секулов имаме негов продължител. Мащабът на събитието се подсилва от това, че не е просто нова пиеса, а е сатирична, тоест сатирата се връща в Сатирата. Това е връщане към едни източници и извори в този театър, които навремето са били стълб в театралното изкуство“, допълва Албена Павлова.

„Текстът на Александър Секулов прилича на ранния Стратиев. Разбира се, Секулов е съвсем друг автор, достатъчно утвърден, за да може да влиза в галошите на някакви автори преди него“, казва Пламен Марков. По думите му пиесата е като диагноза, която е много сериозна за гротесковите деформации на европейската демокрация и, заедно с това, има болка, но и надежда, че би трябвало да се намери начин нещо да се промени, да открием стойности, които са по-стабилни и сериозни от ежедневните дрязги.

Пенко Господинов в Експлозивна комедия за големия взрив

Пенко Господинов гостува за първи път на сцената на Сатирата, обявиха по-рано от трупата. „Това всъщност е второ мое участие в Сатиричния театър. Първото беше като студент в НАТФИЗ, пак под режисурата на Пламен Марков. Трябваше да замествам актьор, което за мен беше голям стрес, почти нищо не помня“, разказва актьорът. Той играе няколко представления в „Мамут“ на Станислав Стратиев – една от най-успешните постановки на Сатирата. „Сега отново се връщам тук след толкова години и съм много щастлив“, казва още Пенко Господинов.

Според него „Експлозивна комедия за Големия взрив“ не е комедия в чистия или в популярния смисъл на думата: „Точно това ми харесва в този текст. Хуморът е доста брутален, политически некоректен, езикът е доста смел“. „Моят герой е човек, изпълнен с безсмислието на модерния свят, който иска да направи нещо радикално“, допълва Господинов.

„Пиесата е много любопитна, защото буквално бълбука от идеи и от теми. Аз я наричам вавилонска кула от идеи и от екзистенциални проблеми – от проблема с емигрантите до проблема с формализирането на семейството, неглижирането и омаловажаването на ролята на младите в нашия живот“, разказва Албена Павлова. Нейната героиня се занимава с медиите, които служат за дезинформация и фабрикуват новини, манипулират обектите, с които се занимават. Това също е много болезнена тема и става все по-актуална с достъпа до „информация“, казва обичаната актриса. По думите й въпросите, които се повдигат, са все по-неотложни за решаване, защото „ние, с нашата непретенциозност и доверчивост, към възприемане на новините, сме изключително лесна плячка за недобросъвестни журналисти“.

Билети можете да си купите тук: https://satirata.bg/program или на касата на театъра.

Звездният клас на проф. Димитрина Гюрова и (тогава все още) доц. Пламен Марков още чака и се надява Пламен да реши да постави и с тях едно експлозивно представление! Снимка: личен архив



Previous article ДФА „Филип Кутев“ празнува 70 години с три спектакъла
Next article Адел е голямата победителка на британските музикални награди БРИТ, тя лаконично оспори лисата на пол в категориите + видео
Искра Ангелова е българска журналистка, актриса, преводачка, продуцентка и писателка. Тя завършва с отличие 22-ра гимназия в София и печели Националната олимпиада по литература, с което е приета в специалност Българска филология в СУ „Климент Охридски“. Междувременно я приемат и в специалността Актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ в класовете на проф. Димитрина Гюрова и Пламен Марков, и на Леон Даниел, Ивайло Христов и Меглена Караламбова, както и в специалността Театрознание. Искра завършва едновременно актьорско майсторство и българска филология. Две години е на щат в Сатиричния театър, играе в няколко представления там, както и в театър „Сълза и смях“, води различни детски и младежки рубрики в БНТ и участва във филми на Студио „Екран“, както и в рубриката „Телевизионен театър“. Прави първите си интервюта като журналист за сп. „Театър“. През пролетта на 1996 г. тя спечелва стипендията Фулбрайт на американското правителство и през 1997 г. заминава, за да учи телевизионна и радио журналистика в университета „Емерсън“ в Бостън, САЩ. Докато следва, Искра се явява на кастинги и играе Нина Заречная в „Portal Theatre“ в Бостън, както и снима в няколко филма. След като завършва магистратурата си и стажува като репортер в местните канали на NBC и ABC News в Бостън, тя се явява на интервю за втори продуцент на сутрешния блок на CBS в Ню Йорк и го печели. Там Искра отразява войната в Косово, прави репортажи за престрелките в училищата, ураганите и др. горещи новини, подготвя интервютата с актьори като Дъстин Хофман, Глен Клоуз и Хю Грант, режисьори като Мартин Скорсезе и музиканти като Уинтън Марсалис и Марая Кери, но големият ѝ пробив е интервюто с беглец от ФБР, по което известното публицистично предаване „60 минути“ на телевизията прави цял епизод. Поради регламента на Фулбрайт, Искра трябва да се върне в България. Тя се явява на интервю още във Fox News в Ню Йорк и така става един от създателите на сутрешния блок на bTV “Тази сутрин“ в България, където е водещ. Между 2002-2005 г. Искра е главен редактор и водещ на сутрешния уикенд блок по Нова телевизия „У нас“. От 2005 до 2019 г. тя е главен редактор, сценарист и водещ на културното токшоу по БНТ „Нощни птици“, където е канила най-изявените, интересни и свободомислещи хора на изкуството у нас, както и световни звезди от ранга на Вим Вендерс, Джон Лоутън, Серджо Кастелито, Маргарет Мацантини, Джон Савидж, Лоренцо Ламас и др. През 2019 г. предаването е спряно с неясни мотиви. Междувременно Искра е автор на няколко документални филма за писателките Лаура Ескивел, Елиф Шафак и Юлия Кръстева, като вторият ѝ филм за Кръстева „Кой се страхува от Юлия Кръстева?“ открива фестивала „Master of Art“ през 2017 г. и е показан в рамките на LIDF – London International Film Festival – в Лондон и Париж. Тя е съосновател на „Общество Айн Ранд“ в България, както и редактор на „Атлас изправи рамене“ на авторката. През последните 2 години Искра работи над онлайн интерактивна енциклопедия „Мамапедия“, която става сайт на годината за 2020 г. според публиката на bgweb.bg. Искра Ангелова е горд носител на наградата на Съюза на българските журналисти за специален принос за 2019 г. Искра е била преподавател по сценична реч на два класа в НАТФИЗ, а през последните години превежда няколко книги и пиеси, в които и играе, като „По-близо“ и „Красиви тела“. Те имат дълъг живот на българска сцена, второто наскоро постигна рекордните 14 години на пълни салони. Откакто е в България, тя снима в няколко американски филмови продукции и играе на сцените на Народен театър „Иван Вазов“, Театър „Българска Армия“, Варненски театър, „Сълза и смях“, Младежки театър „Николай Бинев“, Модерен театър, галерия „Етюд“ и др. Тя става сред най-четените автори на сайта Offnews, а статията ѝ за сп. „Артизанин“ от 2019 г. „Краят на елитите“ има над 500 000 прочитания. През 2020/21 г. тя организира и представя поредица музикално-литературни четения, посветени на големите български поети Лилиев, Явров и Багряна със свои приятели – именити артисти и музиканти.

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here