Днес една от най-любимите ни поетеси щеше да празнува рождения си ден и да стане на 75. Публикваме в нейна памет автобиографичен текст и две любими нейни стихотворения.
…
Бързия ли, експрес ли чаках?
Чаках, пушех и ставах – мъж…
Някой тихо псуваше в мрака
и валеше страхотен дъжд.
Между две океански локви
като малък архипелаг
два семафора в сто посоки
разпиляваха влак след влак.
В отчаяние и тревога
с мен гореше зелен фенер.
Всеки миг ми искаше огън
някакъв милиционер.
Стар джебчия с печална морда
се въртеше над куп палта.
Дъжд валеше. Над всички лордове
и над всички крадци в света.
И над мене. Аз все тъй чакам.
Аз от чакане станах мъж.
Над безумните черни влакове
се изсипва страхотен дъжд.
Бясна сбирка процежда пара
през присвита и зла уста.
Дъжд се лее! Над всички гари
и над всички мъже в света.
Аз, Миряна Башева, съм родена на 11 февруари 1947 г. в София. Ще кажа нещо повечко за тия, от които произхождам. Все пак мен, малко или много, ме има вече записана в тия или ония анали ето сега и в баш най-електронните а предците ми са нямали никакъв шанс.
Баща ми е роден в средите на възможно най-дребната буржоазия. Неговият баща, дядо ми Христо (родом от Прилеп), е бил месар на дребно. Сколасал е да се разори току преди национализацията, та за потомците не остана нищо да си реституирнем. Имал е къща, но пък нея англо-американците я разбомбили. Баба ми Мария е родом от Виена, но по кръв чехкиня. Дошла е явно не от хубаво на младини в България да учи туземчетата на немски. И случила на дядо ми. От другата страна имам още по-непрестижен произход. Дядо ми Тодор Трайков е кукушки преселник в Кюстендил. Загинал е през I световна война, майка ми едвам го помнеше. Баба Спасена ми е била обикновена надничарка, сколасала да се пресели в София и да припечели колкото за паянтово къще с 2 стаи, кухня и външен клозет. Адресът беше „Лайош Кошут“ 51. Там из двора, под черешата и в клоните на джанката заедно с братовчедите си изживях едно съвсем човешко и щастливо детство.
И баща ми, и майка ми са участвали в антифашистката съпротива, арестувани са, били са концлагеристи. Майка ми е била милосърдна сестра в „Червен кръст“, където манипулационната й стаичка е служела за „явочна квартира“; оттам е минавал и Вапцаров. А са я олепили като ятачка на Цвятко Радойнов. Лично аз помня скривалището му на „Лайош Кошут“ една хралупа направо в пръстта под дъските в антрето. Майка ми София е била известно време и директорка на Училището за милосърдни сестри. Споменавам го, защото то е било под патронажа на царица Йоанна, и за сватбата си майка ми е получила от царицата голям букет карамфили и една фруктиера. (Аз тая фруктиера я направих на сол, но едва ли от републиканство – тогава съм била на 3 години.) Баща ми работеше в ДСНМ (ранният Комсомол), в ранния вестник „Народна младеж“, в международни младежки организации.
Като съвсем малка родителите ми ме влачеха с тях при целогодишните командировки на баща ми за подготовка на Световните младежки фестивали. Помня, макар и мното смътно, развалините на Берлин; още я нямаше Стената и ми купиха кукла от Западния сектор… Бях най-щастлива в периода, когато баща ми беше зам.министър на културата (тогава май КНИК). Покрай него опознах десетки незабравими български художници, театрали, писатели, музиканти… И то доста отблизо. Царска Бистрица и Дворецът в Балчик бяха почивни станции за творческите съюзи. Може да се каже, че от младини дишах творчески въздух.
Нямам отчетлив спомен как баща ми е станал министър тогава – тъкмо почваха първите ми девически трепети и неговият пост е бил последното нещо, което да ме заинтересува. Помня обаче как ми стана мъчно да науча, че през еди-кое си лято ще летуваме вече не в любимия Балчик при любимите артистични чешити, а нейде си на Златните пясъци (сега това било „Ривиерата“). Преживях го още повече, че първата ми младежка любов започна именно там.
Но да завърша министерската тема: баща ми не ме е водил нито на един прием и нито на едно посещение в чужбина. Само едно лято прекарахме отпуска му в СССР, но не в Сочи или Ялта, а на пътешествие Иркутск, Братск, Ташкент, Самарканд, Тбилиси (по Военно-грузинския път също), Севастопол. И друга привилегия няма да отрека – влязох в английската гимназия по министерско разпореждане, ние бяхме последният випуск, приет без конкурсни изпити. Ожених се за съученик – днес доц. д-р Александър Алексиев. Имаме дъщеря Марина, сполучливо дете. А разводът ни беше толкова сполучлив, че Сашо не само остана най-добрият ми приятел, ами и лекува половината колектив на в. „Сега“.
Учих английска филология, но не се дипломирах. Така си ходя нагоре-надолу без висше образование. За министри то не се изисква – политическата кариера може би все още ми предстои. Стихове прописах късно, и то на майтап, и на руски (чиста случайност) около 23-24 годишна възраст. Първите ми публикации направиха силно впечатление (извинявам се, ама е факт) и покойният Серафим Северняк ме зариби за сп. „Отечество“. Оттогава датира любовта ми към печата.
Опитвала съм и други поприща. Обичам естрадно-текстовия си период и приятелите си оттогава покойния Петьо (Мъката) Чернев, Богдана, Стефан, Мишо Белчев… те нямат чет. После даже в киното, от което нищо не разбирам, се наврях. Заради Рангел Вълчанов се прежалих. И тв труженик бях във „Всяка неделя“ по времето на Янчо Таков, по прителска линия. С Рангел Вълчанов правихме и театър в Хасково, и един игрален филм („Последни желания“), и няколко документални. Той ме заведе в Индия за 3 месеца – друго да не му дължах, за това вечно съм му благодарна. Сърцето ми остана в тази страна. След избухването на демокрацията се наложи по-сериозно да подходя към въпроса за хляба насъщен. И тук искам непременно да благодаря на Петьо Блъсков и Валери Найденов. Ако не бяха ме взели в „24 часа“, сега нямаше да съм в „Сега“! А това вече щеше да е ужасно… А най-личната ми биография, тая, за която на всяка цена бих премълчала, е в стиховете. Приятно четене. (от стената на Румен Леонидов )
…
Проходил я мимо – сердцу все равно.
Просто захотелось заглянуть в окно.
Есенин
Извинете,
че влизам неканена
като някакъв
нощен нахал.
Поетът
е без възпитание.
И за никой
не му е жал.
Бях наблизо,
и тъй, на минаване
ще приседна
до вас – по палто.
Знаете ли,
навън зазорява.
Вие не спите.
Защо?
Аз и друг път
из вашата улица
съм хвърчала
по разни дела.
Не с очите си спомням.
а с пулса –
и най-стръмните
стъпала.
Но защо ли
не ми се е случвало
да се спъна
пред вашия вход?
Знам.
Отвън ми оставяхте ключа
и чакахте.
Цял живот.
Трябва мярка
Във всяко очакване.
Ето – вие
прекалихте с това.
Впрочем,
всичките сте еднакви.
Така ме боли
глава…
Късно е.
Идва утрото сприхаво.
с шизофренната
суета.
Ще се видим пак.
В някои стихове,
ако
ви ги посветя.
И простете,
влязох неканена,
като някакъв
глупав нахал.
Но не ми е
до възпитание,
а за себе си
ми е жал…
