Днес празнуваме Маргарита Петкова – немирното перо на българската поезия. Нежна и силна, ласкава и пробождаща, тиха и гръмовна – стиховете ѝ успяват да приютят и огреят дори най-скритото и тъмното.
Автор на над 15 книги, носител на десетки награди, публицист, преводач, по нейни стихове са създадени едни от най-емблематичните български песни.
Непримирима, несломима и непоколебима – Маргарита Петкова успява да изтръгне и от човешкото, и от божественото точно толкова, колкото е нужно, за да извае отново човека в неговия катарзис с обич и болка.
Последните две нейни стихосбирки имаха премиери съвсем наскоро – Шест етажа без асансьор (изд. Библиотека България) и „Абсурдни времена“, в съавторство с Добромир Банев (изд. Персей).
Там, където Маргарита Петкова пише за любовта. Безстрашно, безсрамно, безпардонно. Защото така се прави – или наричаш нещата с истинските им имена, или ги подминаваш. Или признаваш, че не съществуваш, или си Любов.
Симеон Аспарухов
Шест етажа без асансьор
Първи етаж. Още е на шега.
Просто ще слушаме музика,
ще си говорим за Марк Шагал,
за Майкъл Чехов и Фрунзик.
Втори етаж. Като в коледен филм
галантно придържаш лакътя ми.
Трети етаж. Разум, марш! Густав Климт.
„Целувката“. И тъй нататък.
Лампите вече не светят, Реле.
Опипом до четвъртия.
Сто пеперудени луди криле
в мекия мрак пърхат.
Петия просто превземаме с щурм
и нямам дъх да ти кажа,
че все пак си имах едно наум,
но то вече не е важно.
Шестият. Божичко, не стъпала –
шест Рубикона преминахме.
Ти ме пренасяш през прага: „Ела…“
И ми събличаш годините.
Едно налице, две наопаки
Орисия ли, карма ли – февруарският мраз
в този ден бил раздиран от рев на момчета.
В три следобед обаче съм се пръкнала аз –
барабар Петкова с мъжете.
Фусти, панделки, бастички за фасон –
не си падах по тях. Аз с момчетата
ритах топка, подстригвах се „а ла гарсон“ –
барабар Петкова с мъжете.
Мъжка работа, казваха, е да гониш Парнас,
то не е като манджи и плетки…
Аз обаче с летящ старт пришпорих Пегас –
барабар Петкова с мъжете.
И така си го яздя – не жадна за власт,
зажадняла за ей такъв час в кафенето:
Дончо, Майката, Витята, Васко и аз –
барабар Петкова с мъжете.
За последния свой ден не мисля със страх –
знам си мястото на небето:
Бог Отец, Бог Синът Му, Свети Дух и до тях
барабар Петкова с мъжете.
Преодоляване на зимата
проспиваме снега
дори с отворени очи го проспиваме:
преспиваме зимата сред чаршафите с теменужки
пред покривките със слънчогледи
под картините с летни морета с лалета и с ириси
зад пердетата с щампа на чепки череши
и сините щори спуснати за да не виждаме сивото
върху дивана застлан с подарени ми от немай-къде шалове на квадрати
в оранжево мораво и зелено
(само идиот може да мисли че ще изляза на улицата с шал на грамадни карета такава безвкусица е
но пък вършат чудесна работа за пъстрота в интериора)
палим свещи с ухание на бели цветя през юли
(така пише на етикета не си го измислям)
не местим часовниците напред-назад
(никой няма право да ни краде времето нито да го определя)
създаваме си свой микроклимат и наше си микровреме
и наш микроживот в макролюбовието си
в своя галактика се обичаме
независима от Пустотата
от нелюбовния зимен вакуум който не ни интересува
и никаква тъмна материя откъм хиляди парсеци
дори маскирана като чисто бял сняг
няма как да достигне до нашето лято
спим с отворени очи в легловището на любовта си
