Home Мнение Режисьорът Боян Крачолов разказва за света на Бекет и спектакъла “Парче монолог / Не Аз”, който има премиера днес

Режисьорът Боян Крачолов разказва за света на Бекет и спектакъла “Парче монолог / Не Аз”, който има премиера днес

Режисьорът Боян Крачолов разказва за света на Бекет и спектакъла “Парче монолог / Не Аз”, който има премиера днес
Самюъл Бекет, снимка: Richard Avedon

Светът на Самюъл Бекет занимава мислите ми още от студентските години, когато имах възможността да работя по неговите пиеси “Краят на играта”, “Каскандо” и “Думи няма” с режисьора Николай Георгиев и колеги от неговата трупа. Затова срещата с новия спектакъл на Боян Крачолов беше очаквана и силно желана. “Не Аз” е един от най-сложните текстове в световната драматургия, а още по-голям риск е поставянето му на българска сцена, имайки предвид спецификата на абсурдизма на Бекет и факта, че той все още остава доста непознат на българската публика.

Имах удоволствието да гледам предпремиерно спектакъла “Парче монолог / Не Аз”, чиято официална премиера е тази вечер (15 март) от 19:30 ч. в Yalta art room. Не мога да отрека възхищението си от работата на режисьора с актьорите Симона Здравкова и Димитър Крумов. С изключително пестеливи средства, каквито според мен са задължителни и дори са ключ към бекетовите пиеси, Боян Крачолов представи този трудно смилаем текст по максимално достъпен и същевременно не директен начин. При Бекет всичко е символ, нищо, което присъства в текста, не е излишно, не е в повече или е сложено без точен смисъл. В спектакъла на Крачолов виждаме точно това – знаци, символи, които имат точно предназначение и без които не може. Гледащият неусетно е въвлечен в случването, сякаш е хванат за ръка и бива разведен из този бекетов свят. Но нека разкаже повече самият Боян Крачолов.

Ирен Петрова: Защо избрахте тъкмо това заглавие на Бекет и не подходихте традиционно с познатите вече на българската публика “В очакване на Годо” или “Краят на играта”?

Боян Крачолов: В тези по-късни негови хрумвания, защото те все пак са базирани на тях, според мен по някакъв начин кристализира театралната концепция и идеите му за актьорско присъствие, за пиеса, драматургия. Много по-сурово е и това някак ме привлече повече на този етап. Още повече, че това е много съществена част от неговия така да се каже корпус, пък е сякаш по-малко известна, а тя е не по-малко ценна от големите му, достойните му произведения. Така че, това беше едно от нещата, които ме впечатлиха, още повече, че накрая при него започват да кристализират едни по-особени възгледи. Той е страшен редукционист и точно тази му редукция, точно това свеждане (Том Стопaрд има една жестока реплика за него, в която се казва, че ако минимумът за справяне на драматурзите е Х, Бекет се справя с Х – 5. И точно тази му брутална редукция, мощна редукция – това ме впечатли – която се появява в по-нататъшните ситуации.

Ирен: Тази редукция се забелязва много силно в липсата на декор. Според вас липсата на цялата бутафория, която сме свикнали да виждаме в класическия драматичен театър, може ли да се каже, че говори за едно по-високо ниво театър.

Боян: Не знам, може би да, но за мен най-важното е, че говори за по-високо ниво на актьорско присъствие. Тоест, актьорът няма патерици, на които да се опре. Той трябва да разчита само на себе си. И той или се проваля, или успява да го постигне. И това е друг риск, който се поема, това е друга летва, която съответно се гони. За мен това е в случая най-високото ниво.

Ирен: Това оставя и много по-широко поле на публиката да доизмисля, да вижда повече в съзнанието си образите и ситуациите, отколкото да ги гледа наготово на сцената.

Боян: Да, точно така. Тоест, има възможност за интерпретиране, което за мен до голяма степен, точно тази позиция на публиката е един друг аспект на бекетовите идеи и начина, по който тя трябва да присъства, защото трябва да стане ясно, че светът не се окончава до това, което се вижда на сцената. Напротив, имаме опорни точки, както е дори в “Годо”, и едно дърво. И там насетне, дали има други, дали няма, това е въпрос на зрителя да си представи. И в този смисъл, това също е такава възможност. Колкото по-малко се дава, колкото по-малко се хвърля от това място, толкова повече гледащият може да си довърши, съблюдавайки и присъствието на актьора.

Боян Крачолов, личен архив

Ирен: Бекет все още не е достатъчно популярен у нас, не се поставя толкова често. Според вас българският зрител има ли сетива за Бекет? Изобщо, риск ли е да поставиш Бекет на сцената?

Боян: Може би е риск, но според мен зрителят има сетива за Бекет, независимо от народност или от ситуация. Има една прословута история, в която в началото “Годо” тръгва малко по-трудно, после се превръща в успех и някак си, докато изкрета, така да се каже, има едно представление, което се играе пред затворници в Сан Куентин, мисля, че беше, пред хора, които никога не са гледали театър и за първи път гледат “Годо”. И те са втрещени, защото те казват: това е целият ми живот. Пиесата, която в началото хората отхвърлят, твърдят, че там нищо не се случва, че това са абстракции, после тези хора казват: абсолютно се виждаме там. Според мен екзистенциалната ситуация, нека така да кажем, която разглежда Бекет, е четима от всеки човек, който се е усетил в тези въпроси и просто е живял известно време. Той задава въпроси, които си задава всеки човек. Както казах и относно редукцията, той в общи линии други въпроси не задава. Той задава основния въпрос.

Ирен: Докато гледах спектакъла, в главата ми идваха множество асоциации от днешния свят, от случващото се в момента в България и по света. Смятам, че това е много ценно в спектакъла – че всеки, по всяко време, на всяко място може да намери нещо лично за себе си, което да свърже с друго нещо, да припознае сам себе си и нещо от света в спектакъла.

Боян: Благодаря! Ами, цялата тази ситуация като че ли избутва човека, принуждава го да мисли за нищото. Бекет се различава точно по това. Предишните, класическите текстове дори, да кажем, винаги се занимават с някакъв епос, с героя, който надвива трудностите, който оцелява, който постига голямото или двойката, която в крайна сметка се жени. Обаче никой не се замисля какво става след това, как продължава.. И това е територията, която занимава Бекет. Тоест, цялата продължителност на това случване. Бекет много се занимава с умирането. Той казва: “Животът е умиране, постепенно умиране”. И човек трябва да бъде готов за това нещо и през провалите, което е също негова тема, особено в днешно време човек все повече трябва да се учи да стои и в провала, и в нищото. Неговите герои винаги са едни провалени герои, но те излизат именно през този си провал. В случая, живеем в ситуация, в която, дори да прозвучи банално и злободневно, се котират повърхностни критерии за това какво е успех. Дали през публичност, дали през нещо друго. В крайна сметка, абсолютен успех няма как да има, защото никой не остава вечно жив, например. Човекът par excellence е провал, човекът par excellence трябва да мисли за това нищото, което може би ни очаква. И това е директната ситуация, в която Бекет си хвърля персонажите, и тази ситуация е изходима с днес.

Самюъл Бекет, снимка: Architectural review

Ирен: Неговите герои също така са много амбивалентни. Известна е фразата “Не мога да продължа, но продължавам”, въпреки всичко. Смятате ли, че светът днес е стигнал до своя връх в своята амбивалентност?

Боян: Не знам, може би. Да, има го това “не мога да продължа, но трябва да продължа”, то присъства наистина. Днешният свят има много какво да научи от Бекет. Това е автор, който става все по-днешен, все по-съвременен. Към който трябва да се обръщаме все повече и повече. Там има някакъв промисъл, там има някакво прояснение за присъствието на човека.

Ирен: Кое е театралното и кое е нетеатралното в Бекет?

Боян: Вижте, докато си мислех за това, бях стигнал до едно изречение: във всичките фикции, независимо дали литературни или драматургия, се занимаваме с изписване на живота такъв, какъвто той не е, тоест занимаваме се с дописването му, с това, което искаме да привнесем. Бекет е изключително сложен и същевременно театрален и нетеатрален по една много проста причина. Той поставя живота такъв, какъвто е, именно като умиране. И това нещо е много трудно постижимо на сцената така, че да стои вярно, да стои истинско, иначе граничи с фалша или много по-лесно може да се плъзне към фалша, да се разклати. Отговорът на въпроса е: в едно и също нещо се съдържа и театралното, и нетеатралното, което според мен го прави страшно любопитен, страшно интересен.

Ирен: Вие сте и писател, освен драматург. Какво е общото между създаването на един свят от думи и един свят от действия?

Боян: Ами, в създаването на този свят тези неща трябва да стоят като съвкупност, не могат да се разглеждат отделно – нито думи от действия, нито действия от образи, нито, да кажем, образи от думи. Цялото е симбиоза и писателят има тази форма на въображение, режисьорът има друга, музикантът има трета форма, художникът четвърта и т.н. Но през това конкретно средство трябва да се създаде тази общност, но тя винаги присъства като цялост. И това е друга сложност.

Ирен: Какво послание искате да предадете на публиката?

Боян: Трябва да дойде и да види, за да намери своето лично послание.

Самюъл Бекет, снимка: Père Ubu

Повече за екипа:

Симона Здравкова, актриса

Симона Здравкова завършва „Актьорство за драматичен театър” в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Иван Добчев през 2019 г. Участва в “Мишеловката” на ТР „Сфумато“ и „Двама в Делириум” в Yalta art room. През 2021 г. успешно защитава магистърската си теза в специалност „Мениджмънт в сценичните изкуства и индустрии” в НАТФИЗ. 

Димитър Крумов, актьор 

Димитър Крумов завършва „Актьорство за драматичен театър” в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Иван Добчев през 2016г. Взима участие в „Арабска нощ” на  ТР „Сфумато“, Програма „Ноев ковчег – Луда трева” и  „Това Не е Хамлет” пак там, „Невидимите градове” – спектакъл на сдружение „Конклав” и Творчески колектив „Съпромат” и др. Награждаван е с АСКЕЕР 2017 за Изгряваща звезда заедно с режисьора.

Боян Крачолов, режисьор 

Боян Крачолов защитава бакалавърска степен по специалност „Режисура за Драматичен театър“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и магистърска по специалност „Философия“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Понастоящем е докторант в НАТФИЗ, катедра „Драматичен театър“. Има интереси в областта на драматургията и литературата – към момента в Младежки театър „Николай Бинев“ се играе пиесата му „Монетата“, а през 2017 излиза дебютната му книга с кратки прози – „Църква от сънища“, от издателство „Ерго“. Сред представленията му са „Невидимите градове“ – номинация ИКАР 2022 за сценография, „Монетата“, „Мишеловката“, „Това НЕ Е Хамлет“ – награда АСКЕЕР 2017 и др.

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here