„В една от тези нощи, когато не можеш да работиш, защото просто не ти се прави нищо и си потънал в мъка и тъга, реших да преведа този текст на Кундера. Нарича се „Въведение към една вариация“ и е написан като предговор към единствената му пиеса „Жак и неговият господар“. Това е непълната му версия. Този текст ми се струва важен, точно сега, точно днес,“ пише Теодор Ушев.
…
От Милан Кундера
„Беше третият ден от окупацията. Бях в колата си, между Прага и Будейовице… На пътя, в полето, в гората, навсякъде бяха разположени руски отряди. Внезапно военен патрул спря моята кола и трима войници започнаха да я претърсват. Когато операцията беше завършена, офицерът, който ръководеше проверката, ме попита на руски: „Как чувствуваться?“
Въпросът не беше нито заядлив, нито ироничен. Напротив – офицерът продължи: „Всичко това е едно голямо недоразумение. Но всичко ще е наред. Трябва да знаете, че ние обичаме чехите. Обичаме ви!“
Пейзаж, разоран от хиляди танкове, бъдещето на страната ми съсипано за векове, правителството на Чехия арестувано и свалено, а офицерът от окупационната армия ми се обяснява в любов? Разбира се, той не искаше да изкаже несъгласието си с инвазията, нямам никакво съмнение в това. Те всички говореха така: тяхното поведение не беше садистичното удоволствие от насилието, но друг архетип: този на несподелената любов:
„Защо чехите (които ние толкова много обичаме!) не желаят да живеят с нас, по същия начин като нас? Колко жалко, че трябваше да използваме танкове, за да им покажем нашата любов!“[…]
Чувствата са важни за човека, но те стават съмнителни в момента, в който се превръщат в единствена ценност, в критерий за истинност, в оправдание на поведението ни. Най-благородните националистични чувства могат да оправдаят най-свирепа жестокост. С надути от лирична сантименталност гърди човек може да извърши най-голямото престъпление, в името на любовта. Сантименталността, която замества рационалното мислене, която става база дори на неразбирателството и липсата на толерантност. Тя става „суперструктура на бруталността“, както казва Карл Юнг.
Издигането на чувствата в ранг на ценност води началото си много далеч във времето – може би още от началото на Християнството. „Обичай Бога – и прави каквото искаш“ казва Св. Августин. Тази знаменита фраза е основополагаща: критерият за истина се премества отвън навътре, в зоната на субективното. Вълната на чувството на любовта („Обичай Бог“ – императив на Християнството) измества яснотата на Закона (императив на юдеизма) и се превръща в мъгляв критерий за морал и честност. Историята на християнското общество е незаменим урок по чувствителност: Исус на кръста ни учи да приемаме страданието; средновековната поезия – да открием любовта; доктрината за буржоазното семейство – да изпитваме носталгия по родния дом; политическата демагогия успя да „сантиментализира“ желанието за надмощие и сила.
Но с настъпването на Ренесанса сантименталността на Западната цивилизация започва да се балансира от едно допълнително чувство: това на смисъла, разума и съмнението, на играта и на релативната относителност на всичко човешко. Именно тогава Цивилизацията навлиза в своята зрялост. В своята знаменита реч в Харвард Солженицин ситуира започването на кризата на Западната цивилизация именно в епохата на Ренесанса. Русия, като една по-особена цивилизация, прозира и се отличава от тази негова присъда. Всъщност историята на Русия се отличава от Западната – и то именно с отсъствието на Възраждане и духа на промяната, който следва Ренесанса. Ето защо мисленето на руснаците е различно: съотношението между чувство и рационалност, между сантименталност и разум, е абсолютно различно. В тази различност се открива и прословутата мистерия на „руската душа“. Както в нейната дълбочина, така и в нейната бруталност и жестокост. И когато руската ирационалност се стовари с всичка сила върху моята страна, изпитах инстинктивна нужда да вдишвам силно духа на Модерната западна цивилизация…
Сблъсквайки се с безкрайната руска нощ, преживях в Прага жестокия край на Западната цивилизация, такава, каквато беше изградена в Модерните времена, базирана на индивида и неговия разум, на плурализма на мненията и толерантността. В една малка Западна страна, преживях края на Запада. Това беше моето финално сбогом.“
Милан Кундера, Париж, юли 1981
Превод от френски: Теодор Ушев, Париж, март 2022
*Текстът е публикуван в cultureONE.bg със съгласието на Теодор Ушев