От Светлана Алексиевич
Войната на Русия срещу Запада вече започна. Не искат да го повярват нито в Русия, нито на Запад, но страната вече е съвсем друга. Откъде изпълзяха този примитивен милитаризъм, тази ретроградност, това помрачение? Ние се питаме това всеки ден. В Европа навярно също се питат. Защото хората на Запад искат просто да живеят нормално и в мир, докато руснаците са готови да умрат за героичната идея. Разликата е фундаментална.
Гледам лицата на хората по улицата. Демонстрирали сме заедно през деветдесетте години, бяхме стотици хиляди. Скандирахме: „Свобода! Свобода!” Какво се случи с тези хора? Сега скандират: „Путин! Путин!” Той е узурпирал душата на обществото, защото притежава интуицията да дава израз на народната воля. Путин олицетворява мъжкарството, православието, бляновете да бъдем велика сила – все архаични, митологични, мрачни неща. Митологичното съзнание постепенно завладява Русия: „Ние сме унижени и оскърбени, вкараха ни в роля, която не ни подхожда – и поради това трябва да се надигнем!”
Приятелите ми са объркани. Всички четат книги за възникването на фашизма в Германия и Италия. За началото на революцията през 1917. Движим се неизвестно накъде. Руската интелигенция се е превърнала в малко островче сред тъмата и вече не може да отговори на въпроса: Защо народът толкова лесно се отказа от свободата си?
Цели 25 години живяхме с надеждата, че Русия ще стане една по-добра страна, но това не се случи. Русия е изпаднала в някаква реваншистка лудост. Допитванията показват, че ако сега има президентски избори, Путин ще бъде преизбран с 80 процента. Русия – това е Путин. Без Путин няма Русия. Така мислят мнозина. Постепенно си припомняме, че ние сме хора на войната – просто защото друго не знаем. Ние винаги или сме водили война, или сме се готвели за следващата. У нас войната е издигната в култ.
Ето какво пише военният министър Куропаткин на цар Николай Втори: „Ваше императорско величество! През XVIII и XIX век Русия в продължение на 128 години води войни, мирни са едва 72 години. От всички тези войни само пет са отбранителни, останалите са завоевателни”. През XX век не е по-различно: руският човек не е привикнал към мирен живот. Той винаги е живял във война и в името на държавата – никога не е живял заради самия себе си. Руският човек има специално отношение към смъртта. А самата страна не е способна да води цивилен, нормален, мирен живот.
Днес в Томск и в други градове в събота и по празниците на пенсионерите им раздават безплатен бял хляб. Вече се печатат купони за храна. Държавата икономисва от парите за най-бедните, за да харчи за война. Но да не си мислите, че някой ще излезе на улицата да протестира. Не! Непрекъснато чувам едно и също: „Да, обаче си върнахме Крим. Трябва да стискаме зъби”.
От Донбас пристигат ковчези, тайно погребват мъртъвците в безименни гробове. И пак повтарят: „Трябва да стискаме зъби. И да си държим езика зад зъбите. В Донбас не се бият руснаци. Когато защитаваме една свещена кауза, ако се налага – ще лъжем. Цялата страна ще лъже”. И тя лъже. Лъжата се е превърнала в ритуал. Вече почти никой не говори истината. Нейният глас се чува все по-рядко. Например, когато се обаждат хора като онова танкистче с тежки изгаряния, чиято снимка видях в интернет: „Там се бият хора, които са взели кредити или изплащат ипотеки. Бият се за пари. Има и осъждани. Разбира се, пропагандата също въздейства. Лично аз вярвах, че ще се бием срещу фашистите. Трябваше да си скъсаме пагоните и да замажем регистрационните номера на машините. Путин е хитър. Официално непрекъснато повтаря, че в Украйна няма руски войски, а на нас вика: „Давай, давай, по-бързо!”
Искате да знаете повече?
Светлана Александровна Алексиевич е беларуска писателка и разследваща журналистка.
Светлана Алексиевич е родена на 31 май 1948 в украинския град Станислав в семейстово на баща белорусин и майка украинка. Израства в Беларус. След като завърша училище, работи като репортер в няколко местни вестника и за кратко е в първото риболовно списание на Беларус, преди да стане кореспондент на литературното списание „Неман“ в Минск.
Алексиевич прави журналистическа кариера, пише повествования по интервюта със свидетелите на най-драматичните събития в СССР като Втората световна война, Съветско-Афганската война, падането на СССР и аварията в АЕЦ Чернобил. След преследване от режима на Лукашенко, тя напуска Беларус през 2000 година. Получава закрила от международната мрежа International Cities of Refuge Network и през следващото десетилетие живее последователно в Париж, Гьотеборг и Берлин. През 2011 година Алексиевич се връща обратно да живее в Минск.
Книгите на Алексиевич са описвани като литературна хроника на емоционалната история на съветския и пост-съветския човек. Най-известните ѝ книги са: