spot_img
-0.8 C
София
петък | 27.01.2023 | 02:01:39

Улица „Консервна“ – Джон Стайнбек

- РЕКЛАМА -spot_img
- РЕКЛАМА -spot_imgspot_img

След фамилната сага „На изток от рая“ и затрогващата повест „За мишките и хората“ издателство „Колибри“ предлага на читателите ново издание на емблематичната „Улица „Консервна“. Книгата е част от авторова поредица с избрани произведения от големия американски писател и Нобелов лауреат Джон Стайнбек.

Улица „Консервна“ (превод: Кръстан Дянков, 200 стр., цена: 25 лв., твърди корици) е драматична поема от скърцащи звуци, песни и смрад, разпиляна тенекия, ръжда и трески, обрасли с бурени дворове и бунища, работилнички за сардели и нощни приюти. Но улица „Консервна“ е и свидно процеждаща се светлина, навик, носталгия и блян. Причудливо сборище на „светци и ангели, благочестивци и мъченици“, чието богатство се състои единствено от неплатени сметки. Защото, ако писатели като Фицджералд и Фокнър изобретяват нови стилове, играят с въображението си, деконструират езика или го шлифоват до блясък, Стайнбек предпочита ролята на хроникьор на залозите и илюзиите на своето време. Той е сбъднат мисионер и пламенен филантроп, който не остава безразличен пред последиците от националните катастрофи, сполетели обикновения американски гражданин. Неговата литература е белязана от дълбоко състрадание към безправните и уязвимите, от свещена ярост и непримиримост с коварната природа на властта и капитала, от преклонение пред човешкия дух и неговите достояния. 

Джон Стайнбек (1902-1968) е автор на незабравими романи, ярък публицист, драматург, есеист, носител на „Пулицър“ и Нобелова награда, един от безспорните класици на американската литература. Известен е и като страстен човеколюбец и идеалист с фина социална чувствителност и безпристрастен инстинкт за справедливост. Роден в калифорнийския град Салинас, Стайнбек познава до болка неволите на местните фермери и работници от началото на XX век. Неговото творчество е белязано от дълбоко състрадание към онеправданите, възхищение от човешкия дух и яростна непримиримост с вероломната природа на властта. Произведенията му са любими на читатели от всички поколения по всички краища на света и многократно са интерпретирани в киното и театъра.

Настоящата поредица е замислена като библиофилска колекция от издания на най-значимите и представителни за белетристичната вселена на автора работи: от навярно най-обичания му роман – „На изток от рая“ (1952), вдъхновен от библейския разказ за Каин и Авел, през първия му голям успех, заченат в Монтерей и роден със заглавието „Тортила Флет“ (1935), последван от повестта „За мишките и хората“ (1937) и епичния шедьовър „Гроздовете на гнева“ (1939), за който Стайнбек печели „Пулицър“ през 1940 г. Поредицата  включва още „Улица „Консервна“ (1945) и последния роман на писателя, озаглавен „Зимата на нашето недоволство“ (1961). Класическият минималистичен дизайн на поредицата е дело на художника Иво Рафаилов.

Ето и откъс от книгата:

Улицата на консервните фабрики в Монтерей, Калифорния, е цяла поема, смрад, проскърцващи звуци, особена светлина, песен, навик, носталгия, блян. Улица „Консервна“ – това е събраната и разпиляна тенекия и желязо, ръжда и трески, нащърбен паваж и обрасли с бурени дворове и бунища, работилници за сардели,
сглобени от вълнообразна ламарина, автомобилни сирени, гостилници и публични домове, малки претъпкани бакалнички, лаборатории и нощни приюти. Нейните
жители, както веднъж бе рекъл един, са „проститутки, сводници, комарджии и негодници“, с което е искал да каже „всички“. Но ако беше надникнал към улицата от
друго ъгълче, той може би щеше да ги види като „светци и ангели, благочестивци и мъченици“, при което смисълът не би се изменил.

Сутрин, когато риболовната флотилия се завръща с улов, малките кораби с грибовете се заклатушкват тежко в залива и надуват сирените. Претоварените лодки се избутват до брега, където фабриките са натопили опашките си в залива. Тази метафора е преднамерено избрана, защото, ако фабриките натопяваха в залива не опашките, а устите си, консервираните сардини, които излизат от другия им край, щяха да бъдат, поне фигуративно казано, още поужасни. След това свирките на фабриките започват да пищят и в целия град мъже и жени се напъхват в дрехите си и тичешком пристигат
на Улицата за работа. Тогава блестящите автомобили докарват висшите класи: надзиратели, счетоводители, собственици, които изчезват в канцелариите. После –
от квартала на италианците, китайците и поляците – идват мъже и жени в панталони, с гумирани палта и мушамени престилки. Те се втурват да чистят, да нарязват,
да пълнят, да мариноват и консервират рибата. Цялата улица тътне, въздиша, крещи и дрънка, а в това време сребърните рибни реки все така се изливат от лодките, лодките пък се издигат във водата все повисоко и повисоко, додето найсетне се изпразнят. Фабриките боботят и тракат, и скърцат, докато изчистят, нарежат, мариноват и консервират и последната риба. И тогава свирките отново запищяват – вирвода мокри, вмирисани и уморени италианци, китайци и поляци, мъже и жени се пръсват и поемат по хълма към града, всеки по своя път, а Улицата на консервните фабрики става
отново такава, каквато е: тиха и вълшебна. Връща се нейният нормален живот. Безделниците, които от погнуса са се оттеглили под черния кипарис, се появяват и
насядват върху ръждясалите тръби в запустелия двор.

Момичетата на Дора излизат за малко на слънце, ако има слънце. Док тръгва от Западната биологична лаборатория, прекосява улицата и влиза в бакалницата на
Ли Чун за две кварти бира. Анри, художникът, рие като куче из боклуците в обраслото с трева празно място за някоя и друга част, къс дърво или метал за лодката,
която си строи. Тогава настъпва тъмнината и пред вратата на Дора светва уличният фенер – фенерът, който дава постоянна лунна светлина на улица „Консервна“.
В Западната биологична при Док идват гости и той пресича улицата до Ли Чун за още пет кварти бира.

Как е възможно да се опишат такива, каквито са, и поемата, и смрадта, и проскърцващите звуци, особена та светлина и песента, навикът и мечтата? Когато човек събира морски животинки, среща едни плоски червейчета, толкова нежни, че е почти невъзможно да ги хванеш цели – докоснеш ли ги, разкапват се на парченца. Трябва да ги оставиш сами да се източат и по своя воля да пропълзят върху острието на ножа и чак тогава предпазливо да ги пуснеш в стъкленицата с морска вода. И може би точно така трябва да се напише и тази книга – да се отворят страниците и да се оставят различните истории сами да изпълзят по тях.

- РЕКЛАМА -spot_imgspot_img
Последни
- РЕКЛАМА -spot_img
Вижте още
- РЕКЛАМА -spot_img

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here