Home Киноман „В сърцето на машината“ – за животинското и човешкото, любовта, садизма и добрината, клетката и свободата: ревю + спойлери

„В сърцето на машината“ – за животинското и човешкото, любовта, садизма и добрината, клетката и свободата: ревю + спойлери

„В сърцето на машината“ – за животинското и човешкото, любовта, садизма и добрината, клетката и свободата: ревю + спойлери
В сърцето на машината - постер, снимка: Facebook

Не е първият път, в който казвам, че българското кино много рядко може да ме впечатли, изненада или разчувства. Лошите примери са много, клишетата се давят в скучните погледи на зрителите в кино залите, а претенциозните, закъснели и неуспешни опити за улавяне на съвременните тенденции допълнително доскъсват и последните останали нерви на българския любител на филмовото изкуство. Положението със сериалите ни, излъчвани по националните телевизии, повтаряни многократно с множащите се безсмислени сезони, също е трагично. Гледаме едни и същи актьори, в повечето случаи такива, на които мястото им е единствено в театъра, а самите теми са крайно остарели и напрягащи. Влачат се сюжети за болници, мутри и престъпления, в които липсва любов към детайла, вследствие на което сцените изглеждат набързо заснети от аматьори. След изгледан епизод, вместо зрителят да се почувства отпочинал, той е напрегнат и заядлив, което се отразява и на преобладаващата реч на омразата навсякъде. Разбира се, някои от нещата, които ме дразнят в родното кино, ги има и навън – да кажем, изнасиленият опит „да си в крак с времето“. В есенцията на жанрови, характерни истории, сюжети и поредици, се вмъкват изключително грубо и неестествено пренебрегвани, определяни до скоро като табу, теми. Това обаче, вместо да подтикне аудиторията към толерантност и солидарност, вбесява и нажежава напрежението до н-та степен. Дотук обаче с подобни размишления, в случая ще си говорим за добрия пример, при това изненада – става дума за български филм този път! Честно казано, отдавна не ми се беше случвало да съм толкова впечатлена от български филм. В повечето случаи, когато нещо ми допадне, става дума за т.нар. „ъндърграунд артист“, който има огромен талант, но негова продукция много трудно би достигнала до повече зрители. По различни причини. Е, „В сърцето на машината“ е със състав от известни български актьори, част от които бе и в превъзходния „Възвишение“ – става дума за Юлиан Вергов, Стоян Дойчев и станалия по-известен със страхотната си роля от сериала „Дяволското гърло“ Христо Петков.

Христо Петков, Дяволското гърло, снимка: Facebook

Освен тях гледаме Александър Сано, Игор Ангелов, Владимир Зомбори, Ивайло Христов, Христо Шопов и Башар Рахал. Режисьорът е Мартин Макариев, а оператор – Андрей Андреев. Както забелязвате – изцяло мъжки отбор от талантливи хора. Бюджетът на филма е почти 2 млн. лева, което също говори за мащабната продукция. Какво искам да кажа – в последно време много рядко ми се случва да гледам филм с познати български лица, който да ме докосне, в който да се влюбя, а да не ми досади. Още като видях трейлъра, някак си интуитивно имах това усещане, че ще се насладя най-накрая на български шедьовър, който не е крал от тук и от там и не представя до болка позната тема, по която е правен филм преди повече от 20 години навън. И интуицията ми не ме подведе – по уникален, авторски начин са вплетени елементи от българската традиция, семейните обичаи, българската история и националната ни идентичност и принадлежност.

Действието на филма се развива през горещия август, 1978 година, в завод „Кремиковци“, а историята е вдъхновена от истинска случка. Главните действащи лица са група затворници, извършили тежки престъпления.

В сърцето на машината – кадър, снимка: Facebook

Филмът започва с впечатляващ кадър как затворниците изпълняват българския химн, подредени във всяващите ужас, симетрични редици, познати ни от тоталитарните режими. Още в началото се сетих за любими за мен екранизации на известни антиутопии, да кажем „Бразилия“ (1985) или „451 градуса по Фаренхайт“ (1966). Не знам защо веднага ми хрумна подобна препратка. Може би каменното, безизразно и садистично излъчване на капитан Векилски (Юлиан Вергов), както и студената цветова тоналност са изпратили сигнали към някои от спомените ми, свързани с тези произведения. Но то е и някак естествено, все пак капитанът, големият брат, фигурата на диктатора, лидерът, както и съпътстващите ги тоталитарни режими… Си приличат.

В сърцето на машината – кадър, снимка: Facebook

Капитан Векилски не би могъл да бъде себе си без неговата палка. Палката, с която измъчва затворниците при най-малкото тяхно провинение. Тази палка е същински материализиран персонаж във филма, има си дори име – Стефка.

В сърцето на машината, постер със Стефка, снимка: Facebook

Въпреки студената, вледеняваща, ръждясала обстановка, филмът започва парадоксално уютно. Зрителят има усещане, че ще гледа комедия за живота на соц-затворниците и по-конкретно за група от тях, които съставляват бригада, работеща в цех в „Кремиковци“. Той е представен като „външен работен обект и най-голям кяр за всеки пандизчия“, тъй като „два работни дни се броят за три излежани“. Бригадата е оглавявана от Бохеми (Александър Сано), чийто прякор той е получил от търговец на злато. Всъщност, именно заради златото той е извършил престъпление. На Бохеми е обещано от полковник Радоев (Христо Шопов) „помиловка догодина“, когато най-накрая ще може да види сина си, в случай, че изпълни последната задача… Тя е свързана, както разбирате от заглавието, с машини, стругове, желязо, изморителна физическа работа в завод. За успешното справяне със задачата обаче е нужно да се присъедини конкретен член към бригадата, без когото работата няма как да се свърши. Това е не кой да е, а осъденият на доживотна присъда – Сатъра (Игор Ангелов), за когото има опасения, че е ням, тъй като никога никой не го е чувал да проговаря.

В сърцето на машината, кадър, снимка: Facebook

Tова на пръв поглед е невъзможно според полкловник Радоев, особено имайки се предвид статута на присъдата му, но впоследствие Сатъра се включва към групата. В нея са също така садистичният убиец и изнасилвач Иглата (Христо Петков), ромът със златен зъб Краси (Стоян Дойчев), осъден заради традиционната за неговата рода „кражба на булка“ и Даскала (Ивайло Христов), към чиято възраст и личност всички, включително надзирателите, имат огромно уважение.

Краси – В сърцето на машината, кадър, снимка: Facebook

Пространството, в което се развива оттук насетне целият филм, е завод „Кремиковци“ – теренът, където всички трябва да работят. Надзирателите са освен злодеят-капитан Векилски и новобранецът – младши надзирател Ковачки. Като за първи работен ден, нормално той да е в голяма степен стресиран, срещайки се с тази ударна бригада от престъпници, които още от началото започват с номерата и подигравките си спрямо него. Капитан Векилски допълнително го напряга, като не му дава и миг, в който да бъде по-мекушав и му казва, че ако подаде ръка на някого от престъпниците, те ще я изядат. Не пропускаме и факта, че му се е родил син. Настръхвам като се сетя за сцената, в която той решава да почерпи всички за хубавата новина, съвсем разпознаваем акт, свързан с даровия обмен, с празничността и като цяло – народопсихологията. В затвора обаче, „човещината“ сякаш е тотално забравена. Затворниците са шокирани от тази почерпка, тръгват с насмешка и подигравка към новобранеца, че тя е свързана с постъпването му на работа, но разбирайки, че се отнася за може би най-хубавото нещо в живота на един човек, именно рожбата, те си взимат бонбон.

Капитан Ковачки – постер, В сърцето на машината, снимка: Facebook

Филмът е наситен с изключителна кинематография, впечатляваща симетрия, реконструираща цялостната травмираща атмосфера на един диктаторски режим, криещ в същината си много жестокости и несправедливости. По някакъв начин дори усещах един дух от епоха, още по-назад в историята – именно викторианската, водеща след себе си парниковите механизми и съпътстващия култ към машините.

Бохеми – В сърцето на машината, кадър от филма, снимка: Facebook

Всички персонажи са в сърцевината на тази „машина“, за която полагат къртовски труд и работа, работа, работа… Етимологията на думата „робот“ идва точно от тази работа. Затворени, низвергнати, обявени за чудовища, заводът за тях е единственото развлечение. А Сатъра за пръв път излиза от предверията на „мечата дупка“ – тунелът, в който влиза всеки бъдещ екзекутиран. Като споменах Сатъра – може би до средата на филма неговото лице не се вижда. Той е истински гигант, великан в пълния смисъл на думата. Горната част на кадъра приключва на равнището на неговите гърди. Честно, този похват ме препраща към съвременните филми за супергерои, а името му е толкова запомнящо се, че с ръка на сърцето казвам, че за мен той представлява първият екранизиран български супергерой. Но за това – след малко.

По-горе написах, че филмът започва като комедия за живота на български затворници по времето на соца. Е, в течение на действието това рязко се променя. Сърцевината на историята е свързана с проблем с една от машините, именно тази, с която само Сатъра може да работи. В нея има нещо. Нещо, на което мястото му не е там и незабавно трябва да  бъде премахнато или… Извадено. Това нещо е живо, крехко, чупливо, нежно, красиво, възвишено. Това нещо е Любов, а според християнската религия – Бог е Любов. Това Всичко е една птица, гълъб, който се е заклещил и не може да излезе от машината. „Трябва да се работи, не се скатавайте, бунт ли ще правите, пускайте машината и тази пуста птица ще излезе смляна“ са перифразираните думи на капитан Векилски. Но… Сатъра, чието присъствие там, въпреки веригите на осъдения на доживотна присъда, буди кошмарен страх у всички, не позволява да се продължи работата, докато птицата на бъде освободена. Докато тя не полети. Капитан Векилски, имайки самочувствието на главнокомандващ, разбира се, не се съобразява с претенциите на „лудия“ убиец, но… Точно тук идва един от най-плашещите моменти за мен в киното въобще, а аз обожавам хорър жанра. Лицето на Сатъра се появява заедно със сграбчването на всеки, който му се опълчва, а говорът му пронизително се забожда в ушите на героите и зрителите.

Сатъра – В сърцето на машината, кадър от филма, снимка: Facebook

От тази смъртоносна хватка няма измъкване. Чертите и дори цветът на кожата му са толкова изродели, жестоки, ужасяващи, нечовешки… Съвсем честно казвам, че ме втресе и потрепнах от уплах, след като видях сцената. Оттук насетне, неочаквано, предвид уводните кадри, мигновено жанрът се трансформира в психологически трилър. Защо толкова иска да измъкне тази птица? Това е просто гълъб, всички те ще имат проблеми, ще се прибавят 5 десетилетия към присъдите им. Защо? Отговорът е провокиран от негов сън, който се повтаря всяка вечер. В него той умира, слагат го в ковчег, но той сякаш е все още жив, чува смеховете на гробарите, подигравките им… Вика им да го измъкнат, но никой не го чува. „Жив съм, не разбирате ли, жив съм, измъкнете ме“ (перифразирано)…, но виковете му са глас в пустиня. Накрая той наистина умира, в съня си. Тази заклещена в машината птица е именно той. Гласът на птицата е ням, Сатъра дълго време също не е проговарял. Най-съкровените молитви са тези с приглушен глас, с шепот. Птицата не е човек, че да се разкрещи, да тропа, да псува. Птицата е там, мъничка, крехка и слаба. Но този гигант, този жесток убиец я видя. Жесток убиец? Ще попитате кого е убил? Убил е най-ценните хора в живота си – своето семейство, при това в изключително глуповата, битова семейна история. Пишейки това, очите ми отново се насълзяват. Този гигант е разцепил със сатър главата на своя брат и впоследствие своя баща, а майка му, виждаща сцената, получава удар и умира на място. Защо го прави? Сатъра е бил много богат и много е желаел да организира най-хубавата сватба за брат си. Единственият кусур на гиганта бил, че хич не може да пие ракия. Не му понасяла. Е, познавайки българската традиционна празничност, знаете колко много се пие по такива събития. Сатъра от обяд пиел, пиел, пиел… Накрая се случило това трагично нещо. Какво помни той от случката? Окървавената риза на брат си. Рекъл си, как сега ще я изперем за тази сватба? Това не се пере. Брат ми трябва да е с чиста, бяла риза на сватбата си, не окървавена (перифразирано, по спомени). После – черно петно. Той помни само това.

Ще добавя цитат от книгата на Андрей Тарковски „Уловеното време“, който смятам за подходящ преход към това, което искам да кажа:

„Всички знаят, че мизансцен се нарича рисунъкът, създаден от разполагането на актьорите сред външната среда. Много често някой епизод в живота ни впечатлява с много изразителен мизансцен. Обикновено изразяваме възхищението си, като казваме: „Това не може да го измислиш!“. Какво най-вече ни впечатлява? Несъвпадането между смисъла на случващото се и мизансцена. В определен смисъл ни потриса нелепият мизансцен. Но тази нелепост е привидна. В нея има огромен смисъл. Той придава на мизансцена тази абсолютна убедителност, която ни кара да повярваме, че събитията са истински…Вътрешна полемика с псевдоизразителните мизансцени ме накара да си спомня два случая, които някога ми бяха разказали. Не мога да ги измисля, те са истина и това сериозно ги отличава от примерите на т.нар. образно мислене. Разстрелват пред строя група военни, предатели. Те чакат в локвите пред стената на болница. Есен е. Заповядват им да съблекат шинелите и да се събуят. Един от тях, със скъсани чорапи, дълго ходи сред локвите, като търси сухо място, за да сложи шинела и ботушите, които само след минута вече няма да му трябват. И още. Трамвай блъска човек и му отрязва крака. Слагат го до стената на къща, той чака там „Бърза помощ“, обграден от безсрамно зяпащи го любопитни. Не издържа, вади от джоба си носна кърпичка и покрива с нея отрязания си крак.“

Изключително ми е тежко да пиша тези думи, защото това е един от най-докосващите ме моменти в историята на киното, такава каквато аз я познавам за 27-те си години. Не мога да опиша колко съм горда, че български артисти са екранизирали по толкова красив начин огромни човешки болки. Ежедневно преживяваме множество смърти, било то метафорични или съвсем реални. Метафорично всяка звездна вечер представлява смъртта на изминалия слънчев ден, а да не говорим буквално за крайните жестокости по света, които дори нямам силите да споменавам. Психологията е обяснила такова фокусиране върху малкия детайл при крайно травмиращо събитие. Единственият начин, по който Сатъра би могъл да се почувства отново човек, е да спаси тази птица и да я види как полита. Това ще е един миг, бихме могли да го наречем mysterium tremendum, в който той ще се докосне отново до човещината, добротата, чистотата, любовта и до… Бога, защото до края той няма да загуби своята вяра в Него. Ще накара не само останалите от бригадата да повярват, но и новоназначеният надзирател, спасен от затворниците, точно защото им подаде своята ръка. Лошите и прогнили душевно не-човеци обаче нямат шанс за избавление. Този свещен миг ще осмисли неговия живот на грешник, каквито са и животите на всички вярващи християни.

Бял гълъб, снимка: Pexels

Препратките във филма към християнството и като цяло религията са изключително деликатно представени. Докато наблюдават заклещената птица, процепът, от който я гледат, е под формата на кръст. Техните погледи, прозорците към душите им, се засичат, търсейки начини да измъкнат белия гълъб. Чували са, че близките им могат да ги посетят в тялото на гълъб, а Краси допълва, че в неговото семейство винаги се е говорило, че убийството на птица води след себе си нещастие. Въпреки че в началото на всички, освен на инициатора, това се струва налудничаво, те обединяват сили и побеждават егоизма в името на общността и социума. Всички в желанието си да се почувстват отново човеци правят нечовешки усилия, неслучайно сравнявам Сатъра със супергерой.

Въпреки че съм просто зрител-любител, не мога да не споделя за впечатленията си от кинематографията. Има страхотни операторски и монтажни попадения, част от които за пръв път виждам в българска продукция. Ще споделя един малък пример за една впечатляваща монтажна заигравка – звукът от несправедливото, ключово за сюжетната линия, прострелване на Даскала бе визуално представено изключително фино – чрез изхвърления пламък от ауспуха на колата на стражите.

Във филма се противопоставят и преплитат животинското и човешкото, любовта към себе и любовта към другите, садизмът и добрината, клетката и свободата.

Капитан Векилски – В сърцето на машината, кадър, снимка: Facebook

След много перипетии, заплахи, жестокости и несправедливи жертви, птицата бе освободена, но… Трябва още нещо да се случи. Тя е мръсна и изцапана със смазката от машината. Бригадата групово започва да я гали, почиствайки красивите ѝ пера, чак тогава тя полита, а Сатъра спокойно си отива, докоснат и погален от перото на достойната свобода.

В тази история Бохеми видя най-накрая първото нещо, за което иска да сподели на своя син в писмо. Преди това изпитва срам от мястото, където се намира, и от ежедневието си. Филмът завършва с прекрасен цитат от Христо Смирненски, който е ваш ред да преоткриете. Приятно гледане!

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here