Home Мнение За скритите смисли на червеното в книгата на Живка Иванова – „Pompeii red”

За скритите смисли на червеното в книгата на Живка Иванова – „Pompeii red”

За скритите смисли на червеното в книгата на Живка Иванова – „Pompeii red”

Знаете ли кое е едно от нещата, които задължително трябва да направите, ако пътувате до Италия, освен да посетите Колизеума, фонтан ди Треви, да минете по Канале гранде или да влезете в катедралата „Санта Мария дел Фиоре”? Задължително трябва да видите с очите си какво значи Pompeii red. Помпейското червено е специфичен цвят, известен още от Римската епоха. Той присъства в древните стенописи, открити в град Помпей, а по-късно, през 18 век, става предпочитан цвят в интериора на изисканите Английски домове. Доста по-късно се разбира, че червеното не е червено по начало, а е получено вследствие на оцветяване на жълтото от газовете, отделяни от изригналия през 79 г. Везувий. И все пак, колкото и да бъде имитиран, този цвят може да бъде видян в чист вид само в Помпей.

Всъщност, не е нужно да пътувате до Италия, за да „видите” какво точно значи Помпейско червено – просто да прочетете книгата на Живка Иванова, носеща същото заглавие „Pompeii red” (ИК „Знаци”). Казано на езика на поезията:

Pompeii Red
се е получил
едва
когато отровният дъх на Везувий
е близнал
обикновената жълта боя

„Къщата с делфините”

Толкова ярка картина рядко може да се получи само със средствата на езика, но поетесата успява да предаде усещането за присъствие в момента на формиране на червеното и неусетно въображението започва да работи, а вътрешните очи да виждат промяната в цветовете на фреските.

Не мога да не отбележа и отличната работа по корицата на книгата, която е дело на Ива Николова. Специфичният цвят присъства и там, а елементи на древно наследство се откриват както по корицата, така и в самата книга. Там е и жената – тя, истинската – както е кръстен първият цикъл от книгата. Жената, която сякаш става свидетел на всичко, случващо се в света през вековете, без да се намесва в случването. Рядко се среща толкова красиво обагрена поезия, предоставяща толкова възможности за пренаписване и съавторство. Всяка дума от стиховете на Живка може да се чете поне по десет различни начина, което прави поезията ѝ изключително богата. Винаги съм твърдяла, че силата на поезията, а и на литературата въобще, е тъкмо в това – човек да може да открие собствен смисъл в него.

„Pompeii red” е едно своеобразно изследване на червения цвят във всичките му проявления – от изгрева и залеза, през червените лунички на кайсията, разбира се – фреските, червените кленове, драконите с рубинени очи и кръвта, от което изследване се ражда чиста поезия. Това е и покана за пътуване до екзотични дестинации, които очароват с тайнствената си мистика и където времето като че ли е спряло, застинало и то като вечните зидове и арки на Медината в Тунис, които знаят, че ще бъдат там дълго след нас – винаги забързани за някъде, затова стоят непоклатимо и равнодушно.

Поезията в „Pompeii red” цъфти от метафори и в този букет намират място и Африка, и Пловдив – всеки със своята очарователна екзотика – без да създават дисхармония. Изключително живи картини рисува авторката, картини, които не само се виждат, но и усещат с всички сетива, доказателство за което са стихове като:

в нащърбения глобус на нощта
неволно натопил е някой ноти
на сутринта
букет от цъфнали мелодии
погъделичка с аромат на Африка
носа на музиканта
той
след шепа хрупкави кихавици
нарами старичкия си статив
и тръгна към саваната
да дирижира жерави
и да рисува
тенекиените звуци
на мбира и на зезе
а може би нощта
и Африка
му бяха пратили покана
за епèмбе
когато
в отсъствието на луна и огън
във абсолюта на нощта
хадзапите
танцуват за избраната жена

„Аромат на Африка”

А също и:

толкова си красива джан
че птиците ти се доверяват
да дорисуваш перата им
и си толкова мека
че мъжете се сгушват в теб
да досънуват войните си
а жените изпридат от теб
търпеливата нишка обич
дръпни воала на слънцето джан
покрий със него косите си
изплети си дъждовна кошница
напълни я със зрялост и цвят
и ме вземи със себе си
ще те последвам в пустинята
ще ти намеря вода
и ще ти служа вярно
докато плодовете изсъхнат
докато цветовете загубят блясък
докато станеш бяла старица
дори тогава джан
точно тогава
от водата и от стафидите
ще ти сваря ошав
и ще те гледам как сърбаш
а от очите ти
капят приказк

„Джан”

Невероятно разкриване на мъжката психология откриваме в стихотворението „Джан”. Двустишието „мъжете се сгушват в теб да досънуват войните си” обрисува само с няколко думи широкото и все още неразкрито докрай поле на психичната реалност на мъжа и го прави така безпогрешно и точно, че човек може дълго да остане на него, без да може да продължи, поради силата на откровеността и истинността му. Тъкмо в тази проницателност се крие голямата поезия – да назовава с толкова малко средства така дълбоки истини. Стихотворението продължава, за да не подмине и нежния пол – „жените изпридат от теб търпеливата нишка обич”, където отново, с точността на хирург, поетесата разрязва онова най-деликатно място на женската душа – в което тя сама открива за пореден път, любовта изисква търпение и нейна е висшата задача да изпреде търпението, с което се обичат и мъже и деца.

Впечатляващо е и стихотворението „И сади тънки сини зюмбюли”, започващо така простичко на пръв поглед, а всъщност толкова дълбоко – „Господи страх ме е от високото”. Тези думи имат множество смисли и един от тях – най-важният за мен – е страхът да пораснем, да се възвисим и да стигнем Бога, заради който страх си оставаме ниско долу, ниско в себе си, на някое от първите стъпала от голяма стълба на духовното си развитие и никога не се изкачваме докрай, защото ни е страх от високото.

Господи
страх ме е
от високото
стъпалата са хлъзгави
и се клати стълбата
а прозорецът бабин
е светло око
доброволно на кръст разпънато
и пророчица – бялата къща под мен
ми постила надиплени пътища
наклонил се към мене
с тютюнев ръкав м
е прегръща балтонът на тате
и мирише на зима
отнякъде смях
се препъва след него
в пъртината
дядо леко пристъпя в снега
и реди на кавал
„трите пъти”
морав облак подскача
сторва му ореол
от хорá и на баба ресниците
само мама не идва
ашладисва дръвче
и сади тънки сини зюмбюли
после стълбата
пуща филизи
цъфва ябълка
и се разлистя
тупвам долу
а горе сред клоните
мама се смее
и ми е топло

„И сади тънки сини зюмбюли”

Много поводи за размисъл дават стихотворения като „Очи” – „взирам се в мрака и той в мен – искам да преброя очите му”. Колко от небето виждаме всъщност и колко от нас вижда то? А може би нашето вътре се оглежда в небето, за да се види по-добре и да осмисли съществуването ни. И над всички тези въпроси, над тази поезия стои вечността, която оценява обективно и по смисъла на провидението решава кое да запази за себе си и кое да забрави. Помпейското червеното всъщност ни показва колко устойчиви можем да бъдем на времето, само ако позволим времето да ни променя, както намери за добре. Който се приспособи към промените – той оцелява. И която поезия намери начин да закодира в себе си вечната актуалност, тя устоява на времето.

Книгата ще бъде представена в София в рамките на Пролетния панаир на книгата, който ще се проведе между 30 май и 5 юни 2022 г.

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here